Брандън Сандърсън - Ритматистът

— Хмм, сбърках. Съжалявам.

Нализар мръдна вежда и това беше единственият му отговор. От него приличаше на приемане на извинението.

— Дойдохте тук, в Армедиус, за да преследвате Хардинг — каза Джоел.

— Да. Знаех, че нещо е изтървано, но в Небраск никой не ми вярваше. Хардинг ми се стори най-вероятният кандидат. Накарах властите да ме освободят по някакъв незначителен повод и дойдох тук. Когато почнаха да изчезват хора, разбрах, че съм прав. Забравеният обаче може да е лукав и на мен ми трябваха доказателства, за да мога да го обвиня. Все пак, както може би си разбрал, да се обвиняват невинни е ужасно неприятно.

Джоел стисна зъби.

— А какво беше той?

— Забравен — отговори Нализар. — Чети вестници. Там ще научиш достатъчно.

— Не са им известни подробностите. Никой няма да говори за тях. Надявах се…

— Не съм склонен да разговарям с неритматисти за подобни неща — сопна се Нализар.

Джоел пое дълбоко дъх.

— Добре.

Нализар пак вдигна вежда.

— Не искам да се караме, професоре. Все пак, работихме с една и съща цел. Ако си бяхме помагали, може би щяхме да постигнем повече.

— А най-много ще постигнем, ако не ми се пречкаш. Без твоето зле планирано поливане с киселина щях да имам силата да победя онзи глупак Хардинг. Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Нализар се обърна.

Щях да имам силата ли? , замисли се Джоел.

— Професоре?

Нализар спря.

— Сега пък какво има? — попита той без да се обръща.

— Само исках да Ви пожелая късмет — какъвто имахте преди две нощи.

— Какъв късмет съм имал тогава?

— Факта, че Хардинг не стреля по Вас — обясни Джоел. Той стреля по Фич. А срещу Вас не вдигна оръжието си, въпреки че не разполагахте със Забранителна линия, която да спре куршума.

Нализар мълчеше.

— Имахте и късмет, че не Ви нападна с тебеширчетата, докато лежахте в несвяст. Не Ви обърна внимание и се зае с учениците. Ако бях на негово място, първо щях да превърна в тебеширче основната заплаха — обучения опитен ритматист.

Джоел вирна глава. Изговаряше заключенията, преди да осъзнае какво прави. Прахове! Тъкмо се извиних и пак го обвинявам! Наистина съмобсебен от този човек.

Тъкмо се канеше да оттегли думите си, но замръзна, когато Нализар се обърна малко и лицето му остана в сянката.

— Интересни заключения — каза професорът тихо и без подигравка.

Джоел залитна.

— Някакви други теории? — попита Нализар.

— Аз… — заекна Джоел. — Хардинг. Нещото, което го контролираше, не изглеждаше много… умно. Затвори се зад собствените си Забранителни линии и не координираше своите тебеширчета, което позволи на двама ни с Мелъди да избягаме. Не говореше — само ръмжеше и опитваше да вика.

— Въпреки това — продължи Джоел, — замисълът беше наистина сложен. Включваше набеждаването на Екстън и отвличането на най-подходящите ученици, за да се създаде паника, която да доведе до струпването на повечето ритматисти в кампуса, където те можеха да бъдат нападнати и превърнати с един удар. Нещото, с което се сражавахме, явно действаше само нощем. През деня Хардинг си беше Хардинг. Не той правеше плановете. А самият Забравен също не изглеждаше достатъчно умен да прави тези планове. Това ме кара да се питам… дали не му помагаше още някой? Може би някой по-умен?

Нализар се обърна изцяло. Беше висок. Нещо в него изглеждаше различно . Както онзи ден, когато Джоел го гледаше на прозореца, а той гледаше него отгоре.

Надменността му я нямаше. Беше заменена от хладна пресметливост. Все едно младият парвеню беше кукла, внимателно замислена да накара хората да мразят Нализар, но и да го пренебрегват.

Нализар пристъпи напред. Джоел се потеше. Отстъпи една крачка.

— Джоел, държиш се, сякаш нещо те заплашва — рече Нализар. Зад очите му проблесна нещо тъмно — треперлива въглена чернота.

— Какво сте Вие? — прошепна Джоел.

Нализар се усмихна и спря на няколко стъпки пред него.

— Герой — прошепна и той, — оневинен от твоите думи. Човекът, когото никой не харесва, но всички мислят, че има добро сърце. Професорът, който се притече на помощ на учениците, макар че закъсня и беше твърде слаб да разгроми противника.

— Това беше измама — рече Джоел. Замисли се колко изненадан беше Нализар, когато го свари в общежитието, и как реагира на появата на Хардинг. Не изглеждаше изненадан. По-скоро… разтревожен. Като че си даваше сметка, че току-що е бил замесен.

Дали в този миг Нализар не беше променил плановете си и не беше решил да се сражава с Хардинг, за да излезе герой и да излъже Джоел?