Брандън Сандърсън - Ритматистът

— Трябваше да ме оставите да живея — продължи той. — Да лежите там, видимо в несвяст, докато Вашата креатура превръща децата в тебеширчета. И тогава можехте да нападнете и да спасите някои ученици. Щяхте да излезете герой, а при това и Армедиус щеше да остане без хора.

Гласът на Джоел кънтеше в празното помещение.

— Какво ще си помислят другите, Джоел, когато те чуят да говориш такива опасни неща? Само два дни, след като публично си признал, че съм герой? Смея да кажа, че ще изглеждаш доста непоследователен.

Прав е , вцепени се Джоел. Вече няма да ми повярват. Не и след като лично гарантирах за Нализар. При това и Мелъди, и Фич бяха подчертали, че накрая Нализар се е притекъл на помощ.

Джоел срещна погледа на нещото и отново видя чернотата, която се движеше зад очите му — истинско, осезаемо нещо, което замъгляваше бялото на очите на Нализар с мърдаща надрана чернота.

Нализар кимна на Джоел, сякаш с уважение. Толкова странен жест за надменния професор.

— Съжалявам, че не те дооцених. Трудно ми е да различавам вас, неритматистите, нали разбираш. Изглеждате толкова еднакви. Но ти… ти си специален. Чудя се защо не те искаха.

— Прав бях — прошепна Джоел. — През цялото време бях прав за Вас.

— О, но ти толкова грешеше. Не знаеш дори и частица от нещата, които мислиш , че знаеш.

— Какво сте Вие? — попита пак Джоел.

— Учител. И ученик.

— Книгите в библиотеката — подхвърли Джоел. — Не търсите нещо определено, а само опитвате да разберете какво знаем ние за ритматиката. За да можете да прецените къде са силните места на хората.

Нализар не каза нищо.

Дошъл е да вземе учениците , осъзна Джоел. Войната в Небраск — от векове тебеширчетата не са успявали да направят съществен пробив. Нашите ритматисти са твърде силни. Но ако същество като Нализар успее да се добере до учениците, преди да са завършили обучението си…

Възможно е нов човек да стане ритматист едва след смъртта на някой от старите. А какво ще стане, ако всички ритматисти бъдат превърнати в тебеширчета чудовища?

Няма да има повече ритматисти. Няма да има линия в Небраск.

Бремето на случилото се смаза Джоел.

— Човекът Нализар е мъртъв, нали? — попита той. — Взели сте го в Небраск, когато е влязъл в пробива да търси брата на Мелъди… И Хардинг е бил с него, нали? Мелъди каза, че Нализар е оглавявал експедиция, ще рече — участвали са войници. Взели сте ги и двамата и сте се появили тук.

— Виждам, че трябва да те оставя да поразсъждаваш — каза Нализар.

Джоел бръкна в джоба си, измъкна златната монета и отбранително я поднесе към Нализар.

Създанието я огледа, после я грабна от пръстите на Джоел и я вдигна на светлината да разгледа часовниковия механизъм вътре.

— Джоел, знаеш ли защо времето е толкова объркващо за някои от нас?

Джоел не отговори.

— Защото е сътворено от човека. Той го е разделил. Няма нищо истински важно в една секунда или една минута. Това са изкуствени деления, измислени от човека, фабрикувани. Ала в човешките ръце тези неща добиват живот . Минути, секунди, часове. Случайното става закономерност. А тези закономерности могат да са обезпокоителни за някой, който не е човек. Объркващи. Плашещи.

Той подхвърли монетата на Джоел и продължи:

— Други от нас пък се стараем повече да разберем, защото рядко се боим от нещата, които разбираме. А сега те моля да ме извиниш, но имам да печеля състезание.

Джоел безпомощно гледаше как съществото, което някога е било Нализар, изчезна нагоре по стълбите, за да се срещне с останалите преподаватели. То се беше провалило, но не личеше да е някой, който разполага само с един план в действие.

Какво планираше Нализар за своя личен отбор от ученици? Защо му беше да създава група млади ритматисти, които да са лоялни към него? Победителите в Мелето щяха да получат важни постове в Небраск. Да станат водачи…

Прахове , рече си Джоел и се втурна към арената. Трябваше да направи нещо, но какво? Никой нямаше да му повярва за Нализар. Не и сега.

Учениците вече бяха разположени на полето — някои сами, други в отбори. Джоел забеляза Мелъди, която за беда бе изтеглила много лошо място, близо до самия център на арената. Обградена от врагове, тя трябваше да се отбранява от всички посоки едновременно.

Мелъди стоеше на колене, обронила глава, унило прегърбена. Джоел се почувства толкова зле, че стомахът му се сви.

Ако учениците на Нализар спечелеха Мелето, онези от тях, които щяха да идат в Небраск за последната учебна година, щяха да получат постове с власт над други ученици. Нализар искаше да победят — искаше неговите хора да контролират и да управляват. А това не биваше да се допуска.