Брандън Сандърсън - Ритматистът

Джоел не беше сигурен защо е видял Блясъка на сянката, нито пък защо това не го е направило ритматист, но опитът му подсказваше, че целият процес на въвеждането е много по-сложен, отколкото е известно на повечето хора.

Хардинг никога не беше проявявал ритматически способности и вече не можеше да прави ритматически линии. Онова, което Забравеният му беше причинил, му беше дало и тази способност. Това ли правеше Блясъкът на сянката за хората по време на въвеждането?

Джоел изпитваше известно неудобство, че знае тези неща. Съществуваше не само един начин човек да стане ритматист. И един от тези начини беше с участието на нещо мрачно и убийствено. Имаше ли и други?

Това породи отново надежди у него. Не беше сигурен добро ли е или лошо.

— Джоел! — каза Екстън. Дебеланкото притича и грабна ръката му. — Благодаря ти толкова много , момчето ми. Фич ми каза, че не си спрял да вярваш в мен дори и след ареста.

— Хардинг почти ме убеди — отговори Джоел. — Но някои неща просто не се връзваха. Инспекторът сигурно е подхвърлил доказателствата срещу теб, когато е правил оглед в канцеларията.

Екстън кимна. И Лили Уайтинг, и Чарлс Калоуей бяха идентифицирали Драскача като Хардинг.

— Е, синко — продължи Екстън. — Ти си верен приятел. Говоря искрено.

Флорънс се усмихна.

— Значи ли това, че ще престанеш да му мърмориш?

— Виж, за това не знам. Зависи дали ми прекъсва работата или не! А като споменахме работа, трябва да ръководя Мелето. Ако не ме бяха освободили от ареста, и небесата нямаше да ни помогнат — никой освен мен не познава правилата на проклетото състезание достатъчно добре, та да е рефер!

Двамата тръгнаха към арената.

Джоел остана да чака навън. По традиция ритматистите не излизаха преди повечето от местата за публиката да са запълнени. Днешният ден не беше изключение. Учениците почнаха да пристигат и да влизат, а на вратата Екстън им даваше да теглят жребий, за да определи къде на арената ще започнат да чертаят те — или ако предпочитаха, отборите им.

— Здрасти — каза някой зад Джоел.

Беше Мелъди и той ѝ се усмихна. Носеше обичайната пола и блуза, но днес полата ѝ беше разкроена и дълга до глезените, за да може да коленичи по-лесно и да рисува. Сигурно имаше и наколенки.

— Дойде да видиш как ще ме бият ли? — попита тя.

— Онази нощ се представи доста добре срещу тебеширчетата.

— Линиите ми едва ги удържаха, както знаеш.

— Е, каквото и да стане днес, ти помогна за спасяването на около тридесет ритматисти от Драскача. Победителите в състезанието ще трябва да се примирят с мисълта, че докато ти си спасявала шестдесетте острова, те са хъркали през няколко врати от тебе.

— Добре казано — съгласи се Мелъди. После се намуси.

— Какво? — попита Джоел.

Тя посочи към малка група хора в ритматически кители. Сред тях Джоел позна брат ѝ Уилям.

— Родителите ти?

Тя кимна.

Не изглеждаха ужасни хора. Вярно, майката имаше елегантна прическа и безупречен грим, а бащата — почти съвършена ъгловата брадичка и величествена стойка, но…

— Струва ми се, че те разбирам — каза Джоел. — Трудно е да покриваш стандартите им, а?

— Аха. Вярвай ми. По-добре е да си син на майстора на тебешир.

— Ще гледам да не го забравям.

Тя въздъхна театрално, когато родителите и брат ѝ влязоха през вратите.

— Май по-добре да вървя да си понеса унижението.

— Сигурен съм, че каквото и да стане, ще го направиш зрелищно — отговори Джоел.

Тя си тръгна. Джоел се канеше да я последва, когато забеляза група ритматисти. Дванадесет, с червени ризи и бели панталони и поли. Отборът на Нализар.

Водеше ги самият професор. Как стана така, че просто по асоциация той беше способен да накара учениците си да изглеждат по-надменни и по-затворени? Нализар застана на прага със скръстени ръце, а учениците влизаха един по един.

Джоел стисна зъби и се насили да влезе след професора. Забеляза го как минава по късия коридор вдясно и се насочва към стълбището за наблюдателната зала.

Джоел забърза след него. Сега залата беше празна, но през вратите към арената се чуваше жуженето на хората.

— Господин професоре — продума Джоел.

Нализар се обърна, но само го погледна и продължи по пътя си.

— Професоре, искам да се извиня.

Нализар отново се обърна и сега задържа очи върху Джоел, сякаш го виждаше за пръв път.

— Искаш да се извиниш, че казваше на хората, че аз съм похитителят.

Джоел пребледня.

— Да — продължи Нализар, — чух за твоите обвинения.