Пол Ливайн - Убий всички адвокати

„По дяволите! Ако не побързам, ще ме сгащят на стълбите“.

— Стиви, чакай!

Чу тропане на копита и само след секунда те вече бяха при него. Лекси и Рекси. Близначки блондинки. Модели, метър и осемдесет. Толкова меркантилни, колкото и дългокраки.

Едната носеше флуоресцентни прилепнали шорти и бял потник. Другата беше облечена със срязани джинси и бюстие на леопардови шарки. И двете бяха обути със сандали с каишки и остри токчета, които можеха да извадят окото на човек.

— Трябва да ми помогнеш — настоя Лекси. Или пък Рекси. Кой да ти каже?

— Няма начин — обади се сестра й.

— Какво има този път, Лекси? — каза името наслуки. — Много съм зает.

— Аз съм Рекси! Пъпът ми е завъртян навътре.

— А моят навън — обади се Лекси.

— Всички в Саут Бийч го знаят. — Рекси размаха дългия си показалец пред очите му, лакираният нокът беше украсен със златни звездички. — Марго казва, че трябва да ме представляваш. Пишело го в договора ти.

Марго беше собственичката на „Манекените“. Според договора за наем „Соломон и Лорд“ получаваха безплатен офис срещу правни услуги, което преди му се струваше страхотна идея. Сега губеше половината от времето си да се занимава с щуротиите на моделите.

— Не направих ли достатъчно за вас двете?

— Не. — Пак Рекси.

Вече им беше издействал инвалидни стикери за паркиране, като успешно беше защитил иска, че булимията е недъг също като парализата на долните крайници. Измъкна Лекси от ПВС — пързаляне в нетрезво състояние, — макар че беше заорала в група туристи по Оушън Драйв и ги беше съборила като кегли за боулинг. Беше спечелил иск срещу Рекси от разгневен ухажор, който беше похарчил два бона за вечеря, питиета и лимузина, плюс концерт на Рики Мартин, а тя накрая се беше прибрала у дома с един от бандата.

— Мъж, който излиза с модел от Саут Бийч, поема риска жената да се окаже неблагодарна и ужасно вятърничава — беше се аргументирал пред съдията. Рекси го обяви за гениален.

Сега сестрите му препречваха пътя към стълбите, сложили хърбавите си ръце на кръста — приличаха на бариери на железопътен прелез.

— Виж! — Лекси размаха под носа му диплянка. Реклама на пластичен хирург от Саут Бийч със снимки на гърди преди и след уголемяване. Посочи снимката. — Можеш ли да повярваш?

— Цици. Какво толкова?

— Не ги ли познаваш? — Тя разтегли деколтето си и му показа две големи колкото кокосови орехи цици с щръкнали зърна, очевидно не се поддаваха на гравитацията.

— А! — отвърна той. — Това е „след“. — Изведнъж се зарадва, че Виктория е в съда от другата страна на магистралата. Не че криеше миналото си от нея. Макар че креватните му изпълнения с модел с коефициент на интелигентност, равен на стайна температура, не бяха отбелязани в автобиографията му. — Това са твоите цици, така ли?

— Трябва да съдиш този кретен за причинени душевни страдания. Изкара ми акъла. — Рекси си оправи дрешката и кривна хълбок в заучена поза, сякаш Ричард Аведън щеше да я щракне за някой подходящ за масичките по фоайетата моден алманах — Поне за един милион.

На Стив му беше на устата да каже: „Милион за душевни страдания изглежда малко множко при акъл за двайсет долара“. Но се сети, че й го казва всеки път, когато тя иска да съди някого.

— Раздават ги по клубовете — изквича Рекси и размаха диплянката пред очите му.

— Не знам, Рекси. Лицето ти всъщност го няма на снимката. За какви щети говорим, като единствено ти знаеш, че са твоите?

— Луд ли си? Знаеш ли колко народ ми се обади да ми каже, че видели циците ми на път за мъжката тоалетна? — Този път вдигна отново потника и Стив се възползва от възможността да се промуши покрай нея и се затича с все сили нагоре по стълбите.

— Ще ида в библиотеката да прегледам законите — провикна се колкото се може по-искрено.

— Да бе! Ти не знаеш къде е — викна в отговор Рекси.

На горната площадка, тъкмо когато посегна да отвори вратата на приемната, чу глухо туп!, последвано от женски писък. Още едно туп!, сякаш някой се удари в стената, и сърдит женски глас рече на испански:

— Не ме пипай, идиот!

Гласът на Сеси!

Стив отвори със замах вратата и видя нещо невероятно. Секретарката му Сеси Сантяго по червени бикини и сутиен. Мъж я държи във въздуха и я размята наляво-надясно, а тя размахва крака.

— Пусни я веднага! — викна Стив.

— Да ти го начукам! — Мъжът беше гол до кръста, огромен, с тумбак като диня за изложба. Средна възраст, потно лице. Беше с панталони с ръб и тиранти и бос.