Пол Ливайн - Убий всички адвокати

Кригър не обвини Стив. Даже му благодари за старанието. Нае друг адвокат за обжалването, но в това нямаше нищо необичайно. Обжалването беше свързано с бумащина. Стив не си падаше особено по писането, чак главата го заболяваше от бележките под линия.

Повече не чу за Кригър. Нито дори обаждане или картичка от затвора. Абсолютно нищо.

„Какви са тези обиди сега? Защо ме нарича мошеник и ме предизвиква на дебат в ефира?“

Отговорите не му харесваха. Само едно можеше да се е променило.

„Разбрал е. Незнайно как е разбрал какво точно съм направил“.

Иначе казано, Кригър беше наясно, че щяха да го оправдаят, ако някой друг адвокат беше поел делото му. И марлинът на вратата? Сигурно беше послание от Кригър, нещо, което двамата щяха да разберат.

Марлин.

Не костур, акула или змиорка.

Марлинът имаше значение и за двамата.

„Какво иска Кригър?“

Стив пробва подхода с крайчето конец, беше го научил от баща си: „Винаги когато запецнеш и се почувстваш тъп като шибано муле — Хърбърт Т. Соломон леко провлачваше думите, — дръпни крайчето на конеца и започни да разплиташ, за да видиш накъде води“. Сега Стив се хвана за внезапната атака на Кригър по радиото и вмирисаната риба пред вратата. Накъде водеше конецът?

Вероятно не към съдебно дело и лишаване от правомощия. Великанското его на Кригър нямаше да изпита никаква тръпка от търсенето на възмездие по официалните канали. Нямаше как да докаже явното си превъзходство. Стив продължи да дърпа конеца. Продължаваше да води към мъртвата жена в джакузито.

„Тая кучка ме предаде“.

Това беше казал Кригър на Стив, макар че продължаваше да отрича да е убил Нанси Лем. Въпреки пламтящите му очи, в този човек имаше ледена студенина, която можеше да те накара да потръпнеш. И отговорът, който търсеше Стив, изплува със смразяваща яснота.

„Тоя тип не иска да ме съди. Иска да ме убие“.

Докато вървеше по шумния училищен коридор и избягваше по-големите деца с рамене като тирове, Боби се опитваше да си спомни съня.

„Беше сън, нали?“

Лицето на прозореца в спалнята. Опита се да си представи лицето, но то се губеше в мъглявината на съня. По дяволите, мозъкът му се излагаше. Толкова работи имаше в главата си, но къде беше лицето?

„Когато затворя очи, защо изскача все това безполезно 411?“

В едно кътче на мозъка му плуващи букви непрестанно се преподреждаха в нови думи. В друго — периодичната таблица на химичните елементи, 118 на брой, от водород до унуноктий 2 2 Временно наименование на химически елемент с атомен номер 118 — Б.пр. . „Къде отиде лицето?“

Не беше казал на вуйчо Стив за лицето на прозореца, понеже беше само сън.

„Нима?“

Реши да обмисли събитията от последните дванайсет часа логично. Същата нощ, в която някой беше провесил гигантска риба пред вратата, той беше сънувал лице на прозореца.

„Добре, мисли! Какво друго си спомняш?“

Шум! В задния двор се чу шум. Паднало листо от палма? Не, по-различен.

Някой се спъна в старата дъска за сърф, опряна на стената? Може би. И втори звук. Метален. Мачтата се удряше в пръта? Възможно.

„Шум. Лице. Риба“.

Думите проблеснаха в ума му. Също като предупредителния знак пред училище.

„Намали. Деца. Намали. Деца. Намали. Деца“.

Можеше да разбие думите с чук, буквите се пръскаха и после се пренареждаха, безкрайна драсканица от графити. Понякога му се струваше, че чува как синапсите в мозъка му пукат като кабела с високо напрежение, който веднъж беше видял на улицата след буря да хвърля искри и да се вие като дебела черна змия. Понякога, докато чуваше как звуците се усилват и виждаше как буквите се умножават, се блъскаше в стени или се загубваше от автобусната спирка на път за вкъщи. Когато това се случеше, вуйчо Стив го учеше на играта с концентрацията. Именно с нейна помощ беше откраднал всичките начални удари, докато играеше бейзбол в университета в Маями. Съсредоточаваш се върху питчъра, изучаваш всяко негово потрепване, за да разбереш дали ще сполучи с удара, или да се опиташ да му го откраднеш.

„Ще станеш дори по-добър от мен в играта със съсредоточаването, хлапе, защото твоят акъл е ферари, а моят е старт пикап“.

Не беше убеден в това обаче. Понякога му се струваше, че в главата му се въртят прекалено много неща, като в чорбите на дядо му, който мяташе вътре глави от костури и опашки от скумрии и викаше на бъркоча буябез.

Буябез.

Буквите рикошираха в черепа му.