Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

Луис Баросо по прякор Шушумигата се въртеше тревожно на стола и ме дърпаше за ръкава с безмълвна молба да сторя нещо. Каквото и да било.

Такива са клиентите. Всеки път щом обвинението спечели точка, очакват от теб да скочиш на крака с язвителен отговор или гениално възражение. А това представлява сериозно душевно и физическо напрежение, понякога е направо като да дриблираш по тренировъчното игрище и същевременно да рецитираш „Хамлет“.

Най-напред трябва да бутнеш стола назад и да станеш, без да разсипеш папките си на пода. При това е желателно да си със закопчан панталон. Сетне трябва да изобразиш добре разиграна смес от искреност и праведно възмущение. И накрая да кажеш нещо интелигентно, но не чак толкова, че да затрудни един слабоумен съдия, назначен по политическа линия. Лично за мен най-трудното е да изрева „Възразявам“, докато скачам на крака и същевременно закопчавам сакото си. Понякога бъркам илика, от което заприличвам на инвалид и гледката навярно разсейва съдебните заседатели.

Шушумигата ме гледаше умолително. Хайде, направи нещо.

Какво можех да сторя?

Потупах го по ръката и се усмихнах успокоително. Капитанът на „Хинденбург“ сигурно е изглеждал също тъй безметежен, преди дирижабълът му да лумне в пламъци.

— Кротувай и престани да се въртиш — прошепнах аз, продължавайки да се усмихвам, но вече към съдебните заседатели. — Ще дойде и нашият ред.

Шушумигата наду пухкавите си бузи, от което заприлича на рибата фугу. После въздъхна, отпусна се на стола и извърна очи към Ейб Соколов, който се пъчеше пред заседателската ложа и разказваше за измами, алчност, подкупи и коварство. Или по-точно описваше житейския път на Баросо Шушумигата.

— Този човек — заяви Соколов, насочвайки показалеца си като рапира право към носа на Шушумигата — е злоупотребявал с доверието, което му оказвали честните хора. Взимал пари под различни предлози, без никакво намерение да изпълни каквото е обещал. Ограбвал онези, чиято единствена вина е била, че се доверявали на неговите коварни и хитри кроежи. — Соколов помълча за момент, колкото да си поеме дъх или да потърси нови прилагателни. — Какви деяния на този човек е доказала прокуратурата?

Пръстът отново посочи моя злощастен клиент и изпод ръкава на сакото се подаде маншетът на бялата риза, украсен със сребърно копче във формата на миниатюрни белезници. В прокурорските кръгове това се смяташе за връх на шика.

— Прокуратурата доказа, че Луи Баросо е изпечен лъжец и мошеник — отговори си сам Соколов, както правят повечето юристи. — Луи Баросо е безчестен, алчен, безсъвестен социопат, който изпитва върховно удоволствие, когато мами невинните хора.

Стори ми се, че чух Шушумигата да стене. Вярно, Соколов вече беше на път да прекрачи границата на допустимото. Аз обаче премълчах. С едно възражение само щях да покажа на заседателите, че прокурорът ни е засегнал. Но пък от друга страна мълчанието ми би го окуражило да продължава в същия дух.

— Обвиняемият е тъй дълбоко покварен и с тъй безнадеждно изкривени морални принципи, че може спокойно да се укрие в сянката на тирбушон — заяви Соколов със злобна усмивка.

— Възразявам! — скочих аз, като се мъчех едновременно да закопчая сакото и да проверя ципа на панталона си. — Тия обидни нападки нямат нищо общо с доказателствата на обвинението.

— Подкрепя се — рече съдията и махна на Соколов да продължава.

Без изобщо да се смути, Соколов отново стрелна ръкав към нас, опипа миниатюрните белезници и сниши глас, сякаш разкриваше епохална тайна:

— Крадец, затворник и пладнешки разбойник, ето какво ни разкриват доказателствата. Мистър Баросо и другият обвиняем по делото мистър Хорнбак са виновни за всяко едно от безчестните деяния, които сега ще ви изброя.

И той се зае да изброява.

Доколкото знам, пределът на вниманието ми е някъде около дванайсет минути — малко повече от това на средния съдебен заседател и доста по-ниско, отколкото при Нобеловите лауреати. Разбирах какво върши Ейб. С присъщата си упорита целенасоченост щеше да изложи доказателствата, като през цялото време тласка праведния си гняв все по-нагоре, за да го доведе едва ли не до истерия. Слушах с половин ухо и много внимавах да не го гледам, за да покажа на съдебните заседатели, че приказките му изобщо не ме интересуват. Но същевременно драсках в жълтия бележник записки за собствената си реч.