Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Изказвам сърдечната си благодарност за щедрата им подкрепа на няколко изтъкнати адвокати, между които специалистите по въздушно право Стюарт Гросман и Майкъл Олин, както и на апелативния специалист Джоуел Итън. Благодаря също и на бившите адвокат сътрудници във Върховния съд Дийн Колсън и Марго Шлангър, на цивилния съдебен адвокат Нанси Купъртуейт и на бившия юридически съдружник Денис Морикава. Високо оценявам и информацията, която ми бе предоставена от Хауард Розън.

През великолепния лабиринт на Върховния съд ме водеха Уилям Сътър — адвокат в съда, и Тони Хаус, шеф на отдела за информация на обществеността, с помощта на Кати Арбърг, заместник-шеф. Заради драматизма на сюжета на книгата си позволих известна свобода при предаването на съдебните процедури, независимо че се стремях да запазя истинския характер на нашата най-величествена и внушителна институция.

Познанията ми в областта на авиацията бяха значително разширени от капитана на Американските авиолинии в оставка Джеймс Ролинс, от Джил Франк, Майкъл Голдбърг от „Аеролийз“ и Стив Манкузо от „Гринич Еър Сървисиз“.

Помощник-треньорът на „Пен Стейт“ — Том Брадли — ми осигури ценна информация за футбола, както и изпълнителят на дълги пасове от „Синсинати Бенгалс“ Грег Труит, който преди години ми подаде топката на няколко пъти с блестящи спирали и без да знае, зае името си на главния герой. Джес Кенън — собственик на „Купъртаун Еърбоат Райдс“ и находчив борец с алигатори, сподели с мен знанията си за Евърглейдс.

Благодаря и на моята туристическа консултантка Рошел (Роки) Рътънберг, на моята помощничка Лайза Пърсивал, на Джуди Смит и Нанси Джейкъбсън за техните проучвания.

Освен това бях облагодетелстван с редакторските съвети на моя умствен тръст — триумвиратът от Стивън Канел, Уейн Уилямс и Ал Цукерман, а след това от умелата и проницателна редакция на Гари Голдстайн. Благодаря още на Джули Рубинстайн за ентусиазираната й подкрепа.

Сърцето ми е изпълнено с признателност към всички вас!

И накрая изразявам закъснялата си благодарност и на всички онези, които ме научиха на толкова много неща, особено в Колежа по комуникации към университета „Пен Стейт“, където за първи път се срещнах с властта и славата на написаната дума.

Коприненото небе беше безкрайно, звездите — неизброими, а вятърът отвън сигурно сладостно нашепваше безброй обещания. В нощ като тази миналото е забравено, а бъдещето е вечно.

Тони Кингстън обичаше да лети през нощта. Огромният самолет прорязваше катраненочерното небе като галеон в търсене на приключения. Такива бяха мислите на Кингстън, когато се чувстваше поетично настроен, когато монотонното бръмчене на трите мощни двигателя го обвиваше и омайваше като песента на сирена.

Друг път, потиснат от бремето на действителността и непопулярната в тази криза кариера на летец, той имаше усещането, че управлява препълнен автобус, някаква незнайна стара таратайка. Вече беше приел инструкцията на центъра в Маями и слезе на височина три хиляди и петстотин метра. С ръцете си усещаше мощността на машината. Тя беше удивителен звяр — почти двеста тона мускули с общо един милион отделни части. Този огромен самолет, изглеждащ така, сякаш не би могъл да се отдели от повърхността на земята, бе доказателство за човешката гениалност, мислеше си той, точно така, както човекът бе доказателство за гениалността на Бога.

„По дяволите, корпусът на DC-10 прилича на онези дебели кубински пури — «Робусто», които нося от Хавана.“

Тони Кингстън се взираше в нощта. Отляво бе необятната тъмнина на Атлантическия океан. Долу и вдясно се виждаха трептящите светлини на Златния бряг на Флорида, Палм Бийч се сливаше с Лодърдейл и на юг — с Маями Бийч. След по-малко от двадесет минути щяха да кацнат в Маями. Заслушан в успокояващия шум на въздушната струя, той преосмисляше живота си, изчисляваше приходите и разходите си и прецени, че стои непоклатимо в графата „приходи“.

Кингстън бе бивш военен пилот и понякога му липсваше напрежението, другарството в ескадрилата — този летящ ескадрон. Съзнаваше, че преувеличава. Да управляваш боен самолет бе игра за млади мъже, а той вече правеше кариера — бе главен пилот на „Атлантика Еърлайнс“. Титлата звучеше по военному. Но защо тогава работата му го караше да желае нещо повече?