Пол Ливайн - 9-те скорпиона

— Ще приземяваме ръчно — каза Кингстън.

— Как? — попита вторият пилот.

Кингстън не отговори. Щеше да решава в движение.

— Хвани лоста. Ще пробваме заедно. Лари, поеми дроселите. Да опитаме завой наляво. Намали мощността на първи двигател и повиши тази на трети. Аз и Джим ще натискаме с всичка сила. Давай!

Докато двамата, пилоти се опитваха само със силата на ръцете си да завият с двестатонния самолет, бордовият инженер сякаш бе залепнал с двете си ръце върху уредите, с които управляваше дроселите. Самолетът колебливо се отклони наляво, но пък в този момент дясното крило се изви нагоре.

— Много е! — Кингстън за пръв път повиши глас. Още малко и самолетът щеше да се завърти около оста си, а машината не бе пригодена за акробатични номера. Доузиър намали мощността на десния двигател. Самолетът се уравновеси, но носът се вдигна.

— Маями, тук шест-четири-нула. — Кингстън се опитваше да се овладее. — Изгубихме контрол над самолета. Щом коригираме височината, започваме да се въртим. Непрестанно криволичим. Не знам как ще стигнем до пистата.

— Разбрано, шест-четири-нула. Мини на радар. Сега сте на шестдесет километра западно от летището. Екипите са готови и чакат.

Огромният самолет отново изви вдясно. Този път се вдигна лявото крило.

„Екипите.“

Ставаше дума за колите на пожарната, линейките и цистерните с пяна. Но без възможност да завият, да контролират височината и въртенето, единственото, от което имаха нужда, бяха ковчезите.

— Не можем да завием, спирачките не работят. Няма да можем да спрем това чудо дори и да се доберем до летището. Не искаме да паднем наоколо. — Той си представи жилищните сгради на запад от магистралата „Палмето“.

Кингстън посочи с пръст пода. Инженерът и вторият пилот кимнаха.

— Ще трябва да кацаме по корем и ще заорем. Край — с въздишка завърши Кингстън.

В тъмнината пред тях се простираше тресавище. Кингстън се надяваше да улучат мека почва, а не дървета. Не бе идеалният терен за приземяване, но бе по-добър от планински склон.

Доузиър бързо прелистваше справочника.

— Нищо. Няма нищо за повреда на цялата хидравлика.

— Предполага се, че е невъзможно да се случи — каза унило Кингстън.

Той й каза, че името му е Хауард Лобах. Рита отвърна, че се радва да се запознае с него. Всъщност изобщо не се радваше. Бе чула грохота на експлозията и усещаше как самолетът се тресе. Дясното крило се извиваше надолу, а носът се люлееше. Рита попита стюардесата какво става, но тя само профуча край нея и влезе в пилотската кабина. Лицето й бе побеляло.

— Би могло да е всичко — с надежда каза Хауард Лобах. — Възможно е моторът да е засмукал ято птици. Господи! Та това е сваляло самолет. Струва ми се обаче, че капитанът владее положението.

Рита не бе на същото мнение. Имаше чувството, че самолетът непрестанно мени посоката си като пиян, който се опитва да върви по права линия. Някои от пътниците разговаряха нервно, други се молеха, трети се бяха вкопчили в облегалките с побелели пръсти.

На Рита й се гадеше, сякаш бе яла пирожки с развалено месо. Изражението на стюардесата я изпълваше с ужас. Ставаше нещо лошо.

— Изглеждате доста спокоен за човек, който си носи собствен кислород на борда — обърна се тя към спътника си, изпълнена с досада от факта, че той приема ситуацията с безразличие.

— Не е кислород — отвърна Лобах. — Само се застраховам.

И хвана маската си, сякаш се боеше, че Рита ще му я открадне.

— Какъв е този шум? — Тя неспокойно се въртеше на седалката си.

— Колесникът — заяви Лобах. — Спускат го за кацане.

— Къде? Тук?! — Тя се наведе към прозореца и впери очи в тъмнината. Видя единствено бледото лице на разтревожена жена. Трябваше й време, за да се сети, че вижда собственото си отражение.

В кабината гърмяха сигналите на наземната служба с предупреждение за опасност. Кингстън вече бе съобщил броя на хората на борда — двеста осемдесет и осем души.

Това щеше да улесни съответните служби при преброяването на телата.

— Шест-четири-нула, обадете се — чу се в слушалките глас от контролната кула в Маями.

— На път сме да се приземим в блатата — каза Кингстън.

— Разбрано, шест-четири-нула. Следим ви с радара и разпределяме спасителните коли.

— Тони, не мога да задържа носа надолу — каза Райдър.

— Увеличи мощността, Лари.

Доузиър издърпа и двата дросела назад.

— Хайде, миличък — подканваше той самолета. — Равновесие, поддържай равновесие!