Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Доузиър се подсмихна.

— Тони, тъкмо ти затрупваш всички с купища книжа. Само да кихне двигателят и ти най-подробно описваш станалото. Всеки път щом стане микроексплозия, пишеш докладна за недобрата подготовка за работа при внезапна промяна в посоката на вятъра.

— Просто си върша работата. Преди три дни в „О’Хеър“ видях, че изтича масло. И ми идва някакъв временно нает механик и ми го бърше! Отказах да управлявам самолета и го написах. Още преди месеци са забравили да сложат уплътнителите след проверката. Самолетът едва успя да се върне на летището в Атланта, след като капитанът забелязал, че свети контролният датчик за налягането на маслото. Обаче прикриха грешката си. Прочете ли бюлетин номер седемстотин петдесет и седем на Том Гънтър, който, след като излетял от Маями миналата седмица, забелязал, че уредите му са повредени?

— Да, в статичните сензори намерили гнездо на оси.

— Глупости. Това е официалната версия. След като се приземили, Гънтър видял, че аварийните врати са облепени с лепенки за тръби. За бога! Почистващият персонал забравил да свали защитната лента. Казвам ви, момчета, въпрос на време е, преди да убием пътниците си.

Безкрайно повтарящ се кошмар. Самолетът пада, паника и писъци, оглушителна експлозия и яростни пламъци, които заглушават всеки вик…

Той не се боеше за себе си. Тони Кингстън вярваше, че е в състояние да овладее всяка криза, стига самолетът да не го провали.

— Успокой се, Тони — каза Доузиър. — В „Атлантика“ никога не е имало фатален край. Никога.

Джим Райдър свали слушалките си и се обърна към капитана.

— Лари е прав. Ти толкова често плашиш, че вълците са в кошарата, че вече никой не ти вярва. Никой не обръща внимание.

— Аз обръщам.

Рита Заславска неловко се изправи, за да даде възможност на седящия до нея мъж да стане и да отвори багажното отделение над главите им. Той измъкна овехтяло кафяво кожено яке и го навлече. Докато сядаше на мястото си, здравата я настъпи по десния крак.

Рита имаше миловидно изражение, тъмна къдрава коса и лице по-скоро приятно, отколкото красиво. Бе висока метър и осемдесет и пет. Всяка неделя играеше волейбол в Еврейския център в Бруклин. Бе поискала да й дадат място до пътеката, защото никъде другаде не би могла да намести болното си коляно. Бе намислила да отиде на лекар. Дори го бе записала като задача в бележника си наред с намерението да си купи контактни лещи, да изправи косата си и да си намери съпруг. Последното бе свързано с предните две. Би го постигнала много по-лесно, ако успееше да се сдържа и да не избива топката извън игрището в разговорите си с всеки приемлив ерген в Бенсънхърст. В това число включваше и красивия деликатен солист в синагогата, който бе флиртувал с нея цели десет минути преди тя пак да избие топката.

„Може пък да е за добро. Той е такъв глупак.“

— Извинете. — Мъжът най-сетне махна крака си от нейния. Откакто бяха излетели от „Ла Гуардия“, той непрестанно ставаше и бърникаше из багажа си. През останалото време се взираше през прозореца в неумолимо мълчание.

— Няма нищо. — Рита оглеждаше старото кожено яке. Мъжът вдигна ципа му чак до адамовата си ябълка. — Не е ли топличко за Маями?

— Ще го сваля веднага щом кацнем.

Беше дребен шкембест човек на около тридесет години, с рядка светла коса и очила с телени рамки. Носеше халка, отбеляза тя по навик.

— Хубаво яке — каза Рита. — Добър материал.

— Автентично копие на якетата на „Еър Форс А2“. Носили са ги през Втората световна война. Всичко е автентично, включително емблемата и месинговият цип. Стив Маккуин носеше същото в „Голямото бягство“.

Рита не можеше да различи Стив Маккуин от Стив Мартин, но се почувства обидена, защото не схващаше логиката.

— Защо го обличате сега, а ще го свалите, когато кацнем?

— Якето не е само топла дреха. То може да те опази при катастрофа или при неприятелско нападение.

Тя се усмихна.

— Живея в Бруклин. Не е зле и аз да си намеря едно.

— Говоря за пожар. При излитане и кацане опасността е най-голяма и затова винаги нося якето със себе си.

Той се протегна и извади от ръчния си багаж нещо, което наподобяваше водолазна маска.

— Моята лична маска. Пречиства отровни вещества. — Той я намести върху лицето си, провери дишането си и я вдигна на челото си, сякаш се канеше да се гмурка, за да огледа екзотичен тропически риф. — Някои може би възприемат моите предохранителни мерки като…

„Луд е“ — помисли си Рита.