Пол Ливайн: Текила и синьо алиби

— Стив, забрави! Няма да правя секс в океана.

— Хайде де! — молеше се той. — Бъди авантюристка.

— Неморално и нехигиенично. Даже май и незаконно.

— Това е Флорида Кийс, Вик. Няма нищо незаконно.

Стив Соломон и Виктория Лорд се плацикаха в плитчините в покрайнините на Сънсет Кий. На хоризонта слънцето цвърчеше точно над Залива.

— На тази светлина изглеждаш наистина великолепно — каза той.

— Добър опит, свалячо, но бикините си остават на мястото.

Все пак трябваше да признае, че имаше нещо еротично в топлата вода, соления бриз и галещите лъчи на залязващото слънце. А и Стив изглеждаше страшно възбуждащо с бронзовия си загар и тъмната лъскава мокра коса.

Само ако не трябваше да хвърля бомбата довечера!

— Ще бъде супер! — Той леко плъзна ръце около кръста й. — Плющене в солена вода.

Боже господи! Нима мъжът, когото обичам, наистина каза „плющене“?

— Не можем. Наоколо има хора.

На десетина метра една двойка с вид на младоженци в меден месец — преситени и напълно отвеяни — караха водно колело. Гостите на хотела се разхождаха по брега с питиета в пластмасови чаши. Над водата се носеше музика от бамбуковия открит бар на хотела, Андре Тусен припяваше „Островна жена“.

Как може да не вижда, че не е в настроение? Как може някой, който умее така добре да си подбира съдебните заседатели, да не си дава сметка за приливите и отливите в чувствата на любимия човек до него?

Бутна ръцете му от хълбоците си.

— Има морска трева, морски въшки и морски таралежи. — Не се сещаше за други морски неща. — Може да го направим по-късно в стаята.

— Скука!

— Значи сексуалният ни живот те кара да се прозяваш?

— Не съм казал това.

Тонът й стана рязък като при кръстосан разпит.

— Не е ли вярно, че след няколко месеца всичките ти приятелки започват да те отегчават?

— Като изключим тези, които ме зарязват.

— Осъзнаваш ли, че имаш хиперактивно сексуално разстройство?

— Отричам, каквото и да значи това. — Той я притегли към себе си и тя усети издутината в банските му. — Обичам сексуалния ни живот. И в стаята става. Чисти чаршафи. Климатик. Хубава гледка. Хайде да се прибираме и да започваме!

Да започваме? Сякаш ще чистят кухнята!

— Ти върви. Почвай без мен.

— Хайде! Можем да гледаме залеза от балкона.

Тя се обърна към хоризонта, където тънки нишки от облаци се обагряха в цвета на сцепена слива.

— Няма да имаме време.

Нямаше начин да пропусне гледката как оранжевата огнена топка се потапя в морето. Обичаше вечния ритъм на смяната на деня с нощта, слънцето изгряваше от Атлантика и залязваше в Залива. Ден след ден, година след година. Каква зависимост! Съмняваше се, че Стив го разбира. Ако трябваше да е по неговия начин, слънцето щеше да минава на зигзаг над полуострова и да спира за бира в Исламорада.

Имаше и още една причина да отлага любенето.

Бомбата.

Беше мислила за това през целия път към Кий Уест. Мисълта се въртеше като досаден комар в главата й и бжъткаше из мозъка й. Яд я беше, че ще развали всичко, но трябваше да му каже, рано или късно.

— Добре, предавам се — каза Стив. — Coitus postponus. В колко часа ще се виждаме с чичо ти?

Тя се оттласна с крака и се отпусна по гръб. Загледа се към хоризонта от горе на долу, слънцето се носеше по ръба на океана, завързано за отражението си с огнено въже.

— Девет часа. Казах ти вече — не ми е истински чичо.

— Знам. Добрият стар Хал Грифин. Партньорът на баща ти, човекът, който ти е купувал скъпи подаръци, когато си била разглезена малка лигла.

— Привилегирована, не разглезена. Чичо Гриф кръсти майка ми Кралицата.

— А теб Принцесата.

Значи Стив все пак беше слушал какво му говори.

— Пасва ли ми името?

— Също като обувките ти „Маноло Бланик“.

Заплува и се насочи навътре в морето, към залязващото слънце. Плавни движения прорязваха водата, глазирана в огненооранжево. Стив плуваше отстрани, като се мъчеше да не изостава.

— Не разбирам само защо Хал Грифин ти се обажда след всичките тези години.

Въпросът озадачаваше и Виктория. Не беше виждала чичо Гриф от погребението на баща си, тоест от дванайсетгодишна възраст. Сега, без всякакво предупреждение, той се бе обадил по телефона.

— Знам само, че има някаква работа за мен.