Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Двамата се показаха над водата точно когато лодката отскочи от пясъчния склон и полетя във въздуха с въртящи се витла. Стив чу писъци от плажа, видя как хората се пръснаха, когато моторницата прелетя над първия ред шезлонги, отнесе покрива от палмови листа на открития бар и помете покритата с брезент съблекалня. Дървеният корпус се разцепи по средата с трясъка на хиляди трошащи се бейзболни бухалки, двете му половини се разделиха перфектно, като черупките на добре строшен орех.

— Вик! Добре ли си?

Но тя вече плуваше към брега.

Виктория не обърна внимание на виковете на Стив да го изчака. Не, старши съдружникът трябваше сам да я настигне. Беше видяла надписа на кърмата, когато лодката излетя от водата: ФОРС МАЖОР IV. Веднага позна името, спомняше си първата Форс мажор, дори след толкова много години.

Как е възможно?

На място, където повечето яхти се кръщаваха с прозаични двусмислици като „Волен ездач“ и. „Мокри сънища“, — тази лодка можеше да принадлежи само на един човек. В правото „Форс мажор“ беше нещо, което излиза извън контрол. Свръхестествена, неустоима сила. Като мощна яхта… или още по-мощния й собственик.

Стив продължаваше да й крещи да го изчака, когато стъпи на пясъка и се затича към разбитата лодка. Мостикът лежеше на една страна на пясъка, хромираният рул беше усукан на възел. Парчета стъкла, разкъсани възглавници, извити перила се търкаляха навсякъде. Риболовният стол, откъртен от основата си, седеше здраво забит в пясъка, сякаш чакаше да дойде рибарят.

Дузина флоридски омара пълзяха по пясъка, наблизо се виждаше разбит пластмасов живарник. Нещо мърдаше около антената на един от омарите. Трябваше й секунда, за да осъзнае какво е това странно нещо.

Стодоларова банкнота! Острата антена на рака се подаваше право през носа на Бен Франклин.

После видя и останалите. Цял рояк зелени банкноти се носеше по брега като ято морски птици.

— Този диша, но здравата се е контузил.

Беше спасителят от хотела, надвесен над слаб мъж с дочени шорти и блуза с къс ръкав и яка. Лежеше на една страна, неподвижен, крайниците му бяха извити гротескно под различни ъгли, като на счупена кукла. Спасителят внимателно го обърна по гръб и ахна. От гърдите му стърчеше харпун.

— Господи!

Виктория погледна лицето на мъжа.

Слава богу, не е той!

— Още един! Насам! — чу се женски глас.

Виктория заобиколи палубата, превърнала се в гъсталак от нацепена тикова дървесина. Барманката беше коленичила в пясъка над едър мъж с бяла гуаявера. Струйки кръв се стичаха по лицето му от зейналата рана на слепоочието.

— Не мърдайте — нареди барманката. — Ще ви закараме в болницата.

Мъжът изръмжа. Беше около шейсетте, с дебел врат и изтъняваща прошарена коса. Очите му бяха затворени или от болка, или от кръвта, която влизаше в тях.

Виктория се надвеси още по-ниско.

Възможно ли беше да е той?

— Трябва да сложите компрес на раната — каза тя.

Мъжът отвори очи и Виктория веднага го позна.

— Чичо Гриф?

— Здравей, принцесо! — С изкривено от болка лице Хал Грифин бутна барманката настрани. — Оставете ме на мира, мамка му! Трябва да говоря с адвоката си.

Медицинският център на Лоуър Кийс не беше далеч, но улиците бяха задръстени. Местни на колела, тийнейджъри по джапанки, туристи от корабите, почервенели от карибското слънце. Виктория на мястото до шофьора и Стив на волана седяха заклещени в задръстването от едно местно такси, розово като пепто-бисмол. Стив блъскаше по клаксона, но таксито не увеличаваше скоростта. И защо да я увеличава, стикерът на бронята му гласеше: „Закъде си се разбързал? Тук не си главен.“

Бяха взели ферибота от Сънсет Кий и прибраха ръждясалия оранжев елдорадо 1976 година на Стив от паркинга на Мелъри Скуеър. Старият кадилак, чието гърлено бръмчене някога беше звучало съблазняващо и кадифено, като завираща кафеварка, сега бучеше и се давеше като дедик от старчески дом.

— Кой е другият човек на лодката? — попита Стив.

— Знам само, че чичо Гриф щеше да води някого на вечерята. Не ми каза кого.

Стив изсвири на брадат блуждаещ пешеходец с татуирани змии, които пълзяха по голия му гръб.

— А сега, на плажа, не ти ли каза?

— Не беше време за запознанства — опитваше се да го накара да млъкне. Познаваше Стив достатъчно добре, за да му прочете мислите. Вече беше убеден, че в корабокруширалата яхта се крие изгоден юридически казус.