Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

— Държиш се с мен като със секретарка.

О, това ли било! Поне не беше нещо, заради което да го изритат от леглото.

— Не е вярно. Но аз съм старшият съдружник.

— Точно това имам предвид. Не се държиш с мен като с равна.

— Стига, Вик. Преди да се появиш ти, фирмата си беше моя.

— Каква фирма? Соломон и съдружници беше фалшива реклама. Соломон и Лорд е фирма.

— Добре, добре. Ще бъда по-чувствителен към… — Какво? Това беше фраза от доктор Фил или Опра, или от някое женско списание в чакалнята на зъболекаря.

Ще бъда по-чувствителен към…

Подхвърляш го, когато приятелката ти е разстроена. Но е по-добре да знаеш за какво говориш, мамка му!

— Нуждите ти — завърши той триумфално. — Ще бъда по-чувствителен към нуждите ти.

— Никога няма да израсна като адвокат, ако нямам автономия.

— Какво искаш да кажеш?

— Недей да се палиш. Няма да повлияе на връзката ни, но искам да продължа сама.

— Сама какво?

— Искам да си отворя собствена кантора.

— Да развалиш фирмата? — стреснат, той престана да маха с крака и потъна под водата. Тя го сграбчи за косата и го издърпа обратно. — Но ние сме страхотни партньори — бързо каза той и изплю водата като херувимче от фонтан.

Не можеше да повярва. Защо искаше да разтури един печеливш отбор?

— Толкова сме различни двамата. Аз спазвам всяка буква от закона. Ти го прескачаш.

— Тук ни е силата, Вик. Взаимно се допълваме. Ти ги целуваш по бузата, аз ги ритам в топките — като въртеше крака, за да не потъне, той я хвана за рамото и я привлече към себе си. — Ако искаш, ще променя стила си.

— Не можеш да се промениш — ти си такъв, какъвто си. Докато е Соломон и Лорд, винаги ще съм на втория стол. Трябва да си създам име.

За малко не се изпусна и не каза: „Какво ще кажеш за името госпожа Виктория Соломон?“

Но щеше да прозвучи отчаяно. Пък и никой от двамата не беше готов за подобно обвързване.

— Няма да те моля да останеш — каза рязко той. — Щом това ще те направи щастлива, карай соло.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, давам ти простор — още един израз, който си беше свил отнякъде. — Демонстрирам ти уважението си и…

Кънтящ рев в далечината.

Какъв, по дяволите, беше този шум?

Джет? Трябваше да ги забранят тези проклетии. Но когато се обърна с лице към хоризонта, разбра, че звукът беше различен. Рев на огромни двигатели.

Моторна яхта се носеше с рев към брега. И. ако не завиеше — право към тях.

От водата беше невъзможно да се преценят нито размерите на лодката, нито скоростта й. Но от звука — гърмящия рев на застигаща лавина — Стив разбра, че е огромна и бърза. Професионална яхта, която става за лов на риба меч или риба тон в открити води. Не за размотаване по брега около плувци, водни колела и плацикащи се хора.

Стив си каза, че трябва да запази самообладание. Кретенът щеше да обърне при кея със знака „Забранено за моторници“. Щеше да вдигне двуметрово миницунами към брега, хората на борда щяха да му ударят по един голям смях и по едно още по-голямо питие.

Хайде де, обръщай вече!

— Стив…

— Не бой се. Някакъв каубой се перчи.

Но лодката не зави и не намали. Напротив, носеше се с пълна сила към тях, навирила бушприт като тънък патрициански нос към небето.

Това вече разтревожи Стив.

Беше на петстотин метра. Подскочи от една вълна, падна и разплиска водата, после пак подскочи. Видя как разпенената вода се стича по корпуса и се плиска върху палубата. Ревът се усили, гърлен баритон, сякаш дузина ферарита форсираха двигатели. Кучият му син сигурно се движеше най-малко с четирийсет възела.

Приближаваше се, носът беше насочен право към тях. След двайсет секунди щеше да ги помете. Сърфистите се пръснаха. Плувците се разкрещяха и зацапаха към брега. Хората на плажа скочиха от шезлонгите си и отстъпиха назад. Спасителят надуваше свирката, заглушаван от рева на двигателите.

Примижа с очи под блясъка на потъващото слънце и видя, че на капитанския мостик няма никой. Лодка без капитан.

— Хайде! — извика Виктория и заплува успоредно на брега.

Стив я сграбчи за глезена и я дръпна. Нямаха нито време, нито възможност за маневриране. Имаха само пет секунди.

— Гмурни се! — нареди й той.

С широко отворени очи Виктория си пое дълбоко въздух.

Гмурнаха се право надолу, като махаха с все сила с крака.

Под водата Стив чу витлата, висок пронизителен звук, който заглуши рева на дизеловите двигатели. Последван от странно усещане, удар в гърдите. Сякаш някой го фрасна с чук в гръдната кост. Миг по-късно чу тракането на бутилконос делфин, но се досети, че това е сонарът на лодката, който го бомбардираше с невидими вълни. Изведнъж тягата на витлата го загреба и го повлече първо нагоре, а после го закопа надолу. Превъртя се със задника нагоре и се удари в пясъчното дъно с рамо, усети как вратът му се изви под болезнен ъгъл. Извъртя се, с широко отворени очи, отчаяно търсейки Виктория, но видя само мътния вихър на пясъка. После зърна крака й, който се носеше към повърхността. Оттласна се с крака от дъното и я последва.