Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Трея се бе прибрала преди около час и бе влязла тук, изгасяйки лампите. Бе си наляла чаша вода от чешмата, бе седнала до масата и не бе помръднала.

— О, добре съм. — Младата жена често си мислеше, че съдбата й е да съществува в един ограничен свят с приемлива обществена позиция, с крехка и по възможност жизнерадостна ефикасност. Останалите й чувства, емоции, желания и мнения бе най-добре да останат непоказани и неизразени. По този начин бе по-сигурно, защото никой не можеше да я обвини в лошо отношение или необмислена забележка. Винаги бе чувствала много силно тази необходимост от контрол в присъствието на дъщеря си. В този объркан свят Рейни нямаше нужда от модел на поведение, който се оплаква, не желае сътрудничество и би могъл да умре като баща й. На Рейни й трябваше сила, цялата сила на Трея. Не биваше да вижда нищо друго.

Трея привнесе фалшива жизненост в тона си:

— Но какво прави още моето момиче от тази страна на света на сънищата в делнична нощ? На сутринта ще бъдеш ужасно уморена. — Тя се изправи, с намерение да заведе дъщеря си в леглото.

— Седя тук от десет минути, мамо. Не си помръднала и мускул. За какво си мислеше?

Още една усмивка.

— Честно да ти кажа, скъпа, нямам представа. Не съм убедена, че по това време на нощта съм много способна да мисля. Най-вероятно съм заспала както си седя.

— Очите ти бяха отворени. Гледаше някъде пред себе си.

— Ами… — Притеснено свиване на рамене. Тя отново седна, направи опит да се усмихне, но се получи малко пресилено.

Рейни се приближи до нея и обви раменете й с ръка. Без да прекъсва ласката, момичето придърпа един стол, седна на него и облегна глава на рамото на майка си.

— За Илейн ли ти е мъчно?

Трея не знаеше, дали може да си вярва, че ще проговори. Прочисти гърлото си и се насили за делови тон:

— Хората умират, дъще. Живите трябва да продължат.

В отговор на това тя усети как ръката на дъщеря й се стегна около раменете й. Почувства как устните й я целуват по слепоочието.

— Знаеш, че те обичам.

Младата жена въздъхна дълбоко и уморено.

— На службата тази сутрин имаше един полицай — каза тя. — Лейтенант Глицки.

— Заради Илейн ли?

Тя кимна, почака и прошепна:

— Той й беше баща.

Рейни се изправи.

— Мислех, че баща й е умрял.

— Не — отвърна майка й. Още една въздишка. — Това е дълга история. Но майка й, сенаторката Лорета Уейджър… ами тя и лейтенант Глицки като млади били гаджета, преди тя да се омъжи. — Направи пауза. — Точно преди това. Така или иначе, Лорета била бременна на сватбата и накарала съпруга си да вярва, че Илейн е негова дъщеря.

— Казала ли е на лейтенант Глицки?

— Не. Много по-късно — точно преди да умре.

— Твърдиш, че през цялото време той не е знаел за собствената си дъщеря?

— Точно така.

— Това е ужасно. Бих била бясна, ако ми се случи подобно нещо.

Трея не беше в настроение, но трябваше да се усмихне.

— Това е едно от хубавите неща да си жена, скъпа. Със сигурност знаеш, когато имаш дете.

— Но нали Илейн също не е знаела? Нали не е познавала баща си?

— Не и до смъртта на майка си. Тя й оставила писмо.

— Писмо ли? За нещо такова? — Настана продължител на тишина. — И какво е направила тя? Илейн. Отишла ли е да го види?

— Не. Не мислела, че мястото й е там. Очаквала той да дойде. А той не го направил.

— Никога ли?

Тя поклати глава.

— Нито веднъж. Той просто е студен човек. Не го е грижа.

— Затова ли?

— Какво?

— Затова ли не й е казал? Защото не го е грижа?

— Бих си помислила така. — Трея се протегна за чашата си с вода и отпи. — Защо иначе?

Дъщеря й сви рамене.

— Може би по същата причина, поради която и тя не му е споменала. Може да е мислил, че не му е мястото там. Не е искал да се меси в живота й.

Простата истина на казаното шокира Трея и тя поклати глава.

— Не. Трябва да го видиш. Той е твърд като камък.

— А може би просто не показва чувствата си. Познавам такъв човек. — Ръката отново се притисна към нея и Трея се облегна върху й. — И той беше там тази сутрин, така ли? Какво стана?

Младата жена отново се върна към мисълта, която не я напускаше.

— Мисля, че може и да съм го убила.

В „Юпитер“ нещата вървяха горе-долу.

По оглушително усилената уредба с толкова подчертани басѝ, че удряха директно в мозъка на костите, Шаная Туейн казваше на любимия си, че си е вкъщи и иска нещо студено, а по начина, по който барманът подскачаше зад плота, явно не беше единствената.

Това бе правоъгълно помещение, близо два метра широко и доста повече от два пъти по-дълго. Столчетата край бара вече бяха заети — петнайсет мъже и шест жени, всички между двайсет и девет и трийсет и пет и вероятно никой от тях нямаше да се прибере сам тази нощ. Още четирийсет или петдесет души стърчаха зад тях на тясната пътека между бара и сепаретата или на площадката зад тях. Младите професионалисти, които пиеха тук застанали рамо до рамо, бяха в по-голямата си част служители в правораздавателната система — полицаи и адвокати, студенти по право и чиновници. Изтощени от напрежение групари, които обичат сцената.