Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Мило е добро начало, помисли си той. Ще продължи да бъде мил.

— Не ти ли е малко горещо? Би ли искала да излезем да се поразхладим?

Тя кимна.

— Добре звучи.

— Ето, ще взема палтото ти.

Приятелката й забеляза раздвижването.

— Къде отивате?

Даш се наведе през масата.

— Ще се върнем след пет минути. Обещавам. Нали ще ни пазите местата?

С леко отпусната на гърба й ръка, той поведе Кони през тълпата, след това навън. Когато вратата на бара се затвори зад тях, Даш се изправи до нея.

— Вътре е доста шумно.

Кони разтъркваше ръцете си.

— Но навън е студено.

Той носеше и двете палта и й помогна да се наметне със своето.

— Така по-добре ли е?

— Горе-долу. — Но очевидно не бе достатъчно.

Без да се колебае и за миг, Логан метна върху нея и собствената си връхна дреха. „Юпитер“ бе в индустриалния квартал и улицата беше широка, с трамвайни линии в средата. Лампите осветяваха цялата околност. Барът бе полицейски — явно градските услуги трябваше да работят. Въпреки че улиците бяха пусти, всъщност изглеждаха приветливи.

Той й подаде ръка, тя я пое и двамата поеха на разходка.

Бе паркирал малко по-надолу по улицата и спряха да се полюбуват на неговото BMW Z3.

— Би ли искала да седнеш вътре? — Той й отвори вратата, след това заобиколи от своята страна. Гюрукът на колата можеше да се сваля, но сега бе вдигнат и Логан запали мотора, за да се стоплят. — Добре. — Реши нарочно да добави малко акцент. — Би ли искала да го отпразнуваме?

Тя почти се разтопи от удоволствие.

— О, ти гледаш Емерил. Аз го обожавам.

Даш поклати глава.

— Никой не го обича повече от мен. Дори се радвам, че по Фууд Ченъл вече не показват никого, освен него. Освен онзи другия, как му беше името, Железният готвач?

— Нещо такова. — Кони бе впечатлена. — Но Емерил… хайде да го отпразнуваме. Бам. Обичам този момент.

Той протегна ръка и докосна коляното й. Полата се бе повдигнала до средата на бедрото й. Даш отвори жабката и извади кутийка с бял прах.

— Хайде наистина да го отпразнуваме. — След половин минута той бе изсипал малко от съдържанието на кутийката върху огледалцето на жабката и го оформи в четири тънки пътечки. — Просто добри стари бонбончета за носа. Не бих искал да те карам да правиш нещо насила. — Една от пътечките изчезна в носа му. — Виждаш ли? Безопасно е. — След това направи гримаса и комично издиша.

Момичето го наблюдаваше. Той приключи с втората пътечка.

— Знаеш ли, понякога вечер се прибирам вкъщи напълно капнал, обръщам една бутилка и изглеждам трима Емериловци поред. Ето какво значи да обичаш някого. Това, което не разбирам, е как той не се изморява. Ако правех три поредни шоу програми в два през нощта, щях да се скапя, честна дума.

— Не и с това в теб.

След десет минути те вече обсъждаха отиването в неговия апартамент, който не бе на повече от пет километра през Маркет.

— Ами приятелката ти?

— О, няма проблем. Говорили сме за това. Ако не се върна, просто ще се прибере вкъщи.

В 7:15 във вторник сутрин Рич Макнийл, опакован в тежко палто, надзърташе над плесенясалите парапети в зелените води на залива. Малко по-нататък край оградата самотен рибар азиатец пушеше и се разхождаше напред-назад, като спираше на всеки няколко крачки да провери някоя от пръчките си. За петнайсетте минути, през които Макнийл чакаше, той бе извадил две малки рибки и ги бе пуснал в потопения във водата живарник.

Лекото, но постоянно глисандо на трафика се стелеше над „Ембаркадеро“, колелата просъскваха над навлажнения от росата калдъръм. Водата изчезваше в едва доловима мъгла на двайсетина метра, а някъде в далечината ревяха тюлени. Виковете им се носеха през ширината в симфония на отчаянието.

С ръце в джобовете, Макнийл трепереше от студ.

При шума на приближаващите се към него стъпки, той се обърна.

— Здрасти, Диз.

Харди носеше дъждобран над официалния си костюм. Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха.

— Симпатично местенце.

Макнийл завъртя глава, като че ли за първи път забелязваше къде се намират.

— Предполагам, че е малко ветровито. Имаме няколко доставки, които очакваме на кей 18, и бих искал да съм тук да ги посрещна. Но ми се щеше да те видя преди работа. — Той се поколеба. — Преди да съм имал време да променя решението си.

— За какво? — Въпреки че Харди имаше доста добра идея.

— Ами… — Рич си пое въздух, сякаш се самонавиваше. — Оценявам всичко, което направи за мен по проблема с Галт, но поговорих със Сали и двамата решихме да пратим всичко по дяволите, да продадем проклетата сграда, да си вземем парите и да платим на копелето, за да ни се махне от главата. Може би застрахователната компания ще покрие гражданския иск.