Джон Лескроарт - Предварително изслушване

След като го бяха вкарали в патрулката, той бе изгубил съзнание. Харди би могъл да спори, че първоначално адреналинът му се е повишил, а след това се е понижил. Но диспутът никак нямаше да бъде лек.

Дизмъс отново затвори папката, погледна към напитката си, която се бе изпарила, и провери часовника. Беше десет и половина. Помисли дали да не звънне отново в болницата, но осъзна, че не би могъл да го понесе тази нощ.

Ако Глицки беше мъртъв, той щеше да бъде мъртъв и на сутринта.

Алкохолът не го бе замаял. Беше време да се прибира вкъщи.

Обут в картонени обувки и оранжев гащеризон, мърлявият затворник на име Кълън Леон Алсоп се промъкна в стаята за посетители на отдел „Убийства“. Той се настани на един дървен стол, облегна се възможно най-удобно, въпреки белезниците, и лениво се усмихна. Беше средата на нощта, след заключването, и той бе напълно сам, ако не се брои ченгето, което го придружи от затвора, един негър, за когото неправилно предположи, че е някъде на неговите години. Кълън знаеше, че е ченге, макар да не личеше от облеклото му — черен шушляков дъждобран, черна риза със скъсано най-горно копче и тъмносиня вратовръзка.

От другата страна на масата в тясната стая ченгето зае почти същата поза като Кълън и затворникът се почувства неудобно от това. Той бе човек, който можеше да обърне важните доказателства в дело за убийство. Трябваше да се отнасят към него с повече уважение, да му дадат някакви понички и кафе или нещо друго, или поне да му махнат белезниците. Вместо това пред него седеше един човекоядец, който го гледаше с презрение. Почти му мина през ум да прати всичко по дяволите, но трябваше да се махне оттук, а това беше единственият начин, така че се настани по-удобно в стола си и зачака.

Ченгето най-сетне се наведе и издиша гневно. После извади от джоба си малък портативен диктофон и го постави на масата.

— Сержант Ридли Бенкс, служебен номер четирийсет–нула–две. Часът е десет и половина в понеделник, 8 февруари, и аз съм в стаята за разпит на четвъртия етаж на Съдебната палата, Сан Франциско. Разговарям с… — Очевидно отегчен, той погледна листовете пред себе си. — … Кълън Леон Алсоп, бял мъж на двайсет и пет. Дело номер… — Той измърмори някакви числа.

Алсоп бе чул достатъчно. Бе минавал през цялата история със записите повече от веднъж и сега не чувстваше, че нещата вървят както трябва. Прекъсна го:

— Хей.

Бенкс погледна нагоре, очите му бяха празни.

— Тишина, моля.

Кълън тръсна глава, направи жест „не вярвам на това“ и се изправи на стола си.

— Хей — повтори той, — сключих сделка да дойда тук с областния прокурор и вие…

Бенкс се протегна към диктофона и го изключи.

— Не ти ли казах току-що да млъкваш? Когато ти задам въпрос, ще ми отговориш. През останалото време не искам да те чувам. Разбра ли ме?

Кълън сви рамене.

Бенкс се наведе напред като нападащо животно, изправи се и плесна с длан върху масата, което проехтя като изстрел.

— ТОВА БЕШЕ ВЪПРОС! Попитах те нещо, ако можеш да ме чуеш. Така че бъди любезен да отговориш „Да, сър“. Чу ли това ?

Кълън реши да бъде любезен.

— Разбира се. Да, сър.

— Чудесно. — Бенкс взе диктофона, отново го включи и си възвърна монотонния говор. — Сега, господин Алсоп, за протокола, вие сте в затвора за продажба на кокаин, вашето четвърто нарушение, прав ли съм?

— Да.

— Но отново бяхте на улицата. Освободен условно.

Това явно бе забавно за Кълън.

— Три условни присъди, човече. Имам предвид, че не знам защо вие, момчета, не говорите помежду си.

— Кои ние?

— Ами всички. Ченгетата, от областната прокуратура, съдиите. Решете помежду си дали е противозаконно да се търгува с дрога в този град. — Добре. Ако следващ път си притеснен за това, ето ти отговор. Незаконно е.

Кълън грубо се изсмя.

— Тогава го кажи на някой съдия. През последните седемнайсет месеца имам три обвинения — имам пред вид обвинения, човече, не ареста. Съдията ми казва „Хей, зарежи тази работа“, аз се съгласявам, обещавам и той ме пуска на свобода още същия ден, а на следващия пак съм на работа. Следващият път ми казва: „Хей, нали обеща“. Тогава отвръщам, че съжалявам и пак обеща вам. Третият път беше същото.

— Е, този път нещата са различни.

Свиване на рамене.

— Може би. Ще видя. Както и да е. Нали затова говорим сега.

— За пистолета.

— Да, точно така. За онзи, който заех на Коул.

— Заел си?

— Да. Заех. Проблем ли има?

— Платил ли ти е за него?