Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Харди затвори, погледна към стреличките, които все още държеше в ръка, и се зачуди откъде ли са се появили. Отпи още малко скоч. Притеснено отвори една от папките пред себе си.

И ето ги отново, облещени в лицето му — проклетите, почти неоспорими доказателства срещу Коул Бърджис.

Който, Харди си припомни, че не трябва да забравя това, нито веднъж не отрече, че все пак е убил Илейн Уейджър. В най-добрия случай бе казал, че не помни.

И адвокатът не се залъгваше. Смяташе, че съществува идеална възможност Коул всъщност да е убил Илейн. Може би беше способен да префасонира аргументите, така че да убеди съдебните заседатели, че клиентът му е юридически невинен. Харди бе абсолютно сигурен, че това въпреки всичко не е престъпление с утежняващи вината обстоятелства, изискващо смъртна присъда. Но нищо не можеше да скрие ужасния факт на това какво се е случило.

Само че ако Коул е скитал по алеите в търсене на жертва — а изглежда точно такъв беше случаят, — и тогава е убил Илейн, тъй като е бил пиян и не е разбирал напълно какво става… тогава Дизмъс изобщо нямаше да хареса задачата си.

И колкото повече гледаше, толкова повече неща виждаше.

И двамата полицаи, извършили ареста, бяха разказали една и съща история, въпреки че в рапортите си имаха слабо различаващи се детайли — най-очевидният беше, че единият бе казал, че по време на преследването е чул изстрел и рикошета му. Но останалите факти бяха неоспорими и, от гледна точка на адвоката, депресиращи и проклети.

Един от най-трудните проблеми, пред които щеше да се изправи Дизмъс, когато тази история отидеше в съда, бе въпросът за цялостния характер на защитавания. Добрата новина в тази насока бе, че нито една от страните не би могла да спомене характера в какъвто и да било свързан с делото контекст, освен ако защитата не го повдигне първа . След това всеки би могъл да каже каквото иска.

Харди усещаше, че ще бъде изправен пред дилема. Ако той изкара, че Коул е наистина чудесен човек, който просто е болен — пристрастен — и би могъл да извика за свидетели преподавателите му в колежа, стари приятели и дори майка му, тогава Тори би могъл да приведе в доказателство годините на скитничество, дребните престъпления и незначителните нарушения, които бяха съществена част от досието на хлапето. А дори и ако Харди не повдигнеше въпроса за характера на заподозрения по време на обвинителната фаза, съдебните заседатели така или иначе щяха да чуят фактите на престъплението.

А те определено бяха грозни.

Полицията бе заловила Коул в момент, когато той вече е бил претърсил тялото за бижута. Бяха намерили всичките й принадлежности у неговия човек, в неговите джобове. Бе свалил от врата на Илейн тежка златна огърлица и бе ожулил кожата й при опитите си. Бе изтръгнал от пръста й годежен пръстен с половинкаратов диамант, като при свалянето бе счупил кокалчето й. Бе откъснал обеците от ушите й. Според доклада от аутопсията, бе извършил всичко това след смъртта й. Като се изключи входната рана от куршума, по тялото на Илейн имаше само резки и белези.

И Коул без съмнение ги бе причинил.

Но той, разбира се, не си спомняше и това.

Бе преровил чантата й, вземайки парите от портфейла. Бе оставил кредитните карти, очевидно осъзнавайки, дори и в това си състояние, че никой не би го сбъркал с Илейн.

Което водеше Харди до цялостния въпрос за пиянството и трезвеността на младежа при извършването на престъплението. Всички — полицаите, извършили ареста, Бенкс, Глицки — бяха съгласни, че обвиняемият е бил или пиян, или дрогиран, но докато четеше документите, Харди осъзна, че не вижда никакви доказателства за това. Никой не му бе правил кръвен тест или дори проба с балон; освен това го бяха разпитвали достатъчно дълго, за да може по времето, когато е приет в болницата, равнището на алкохол в кръвта му да е почти нулево. Обвинението можеше съвсем лесно да оспори, че очевидното безсъзнание на Коул по време на ареста и в полицията е било само преструвка и на защитата щеше да й бъде доста трудно да го предотврати.

Особено в светлината на бягството на Коул, когато патрулиращите полицаи го бяха забелязали. Въпреки неволния си сблъсък с пожарния кран, хлапакът леко и целенасочено се бе затичал по-далече от преследващите го полицаи и толкова бързо се бе измъкнал от тях, че ако не беше пожарният кран, би се изгубил по мрачните улици и вероятно би се спасил. Той не се бе олюлявал, нито бе говорил със забележимо провлачване, различно от обичайното за наркоманите.