Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Млади човече! — Джовани зае най-авторитетната си папска поза. — Няма ли да млъкнете най-накрая и да изпълнявате заповедите на генерала, а?!

От горичката се показа Ноар:

— Машината е готова за излитане, генерале! Небето е чисто.

— Ще имаме още един пътник. Трябва да приберем юридическия съветник. Няма да е лошо да му боцнеш една игличка, ако можеш.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ноар.

— Една доза, капитане!

— Що толкова малко, бе, неговата мамка!?

Така Джовани Бомбалини, главата на римокатолическата църква, и Макензи Хоукинс, двукратно награден от Конгреса с почетен орден, натикаха Гуидо Фрескобалди в папската лимузина и хукнаха като бесни към хеликоптера в гората.

За Франческо беше по-трудно. Светият отец попържаше нежно Свети Себастиан, покровителят на атлетите. Накрая съвсем се отчая, запретна полите на расото, заголвайки дебели селски прасци и за малко да стигне до хеликоптера преди Макензи.

Малкият самолет се издигна над облаците, скупчили се върху Зараголо. На кормилото бе капитан Ноар. На мястото на помощник-пилота седеше капитан Руж. Ястреба и папата седяха в първото отделение един срещу друг, до прозорците.

Макензи хвърляше озадачени погледи към Франческо. От дългогодишния си опит знаеше, че когато врагът оказва съпротива, най-добре е да не се предприема нищо, докато обстоятелствата не наложат незабавен контраудар.

Този път обаче случая бе съвсем друг. Франческо изобщо не се държеше като враг. А Ястребът бе срещал най-различни врагове.

Мама му стара, нещо не беше наред!

Ей го, седи си там, разкопчал тежкото расо, изул обувките си, скръстил ръце върху едрия си корем и зяпа ли зяпа през прозореца с щастливия израз на месар, който за пръв път се качва на самолет. Чудна работа. И доста съмнителна.

Защо бе?_ Защо?_

Макензи реши, че няма смисъл да носи повече маската. Останалите не трябваше да ги свалят, но за него вече бе все едно.

Свали я с въздишка на облекчение. Франческо се обърна към него, в очите му нямаше и помен от омраза. Папата му се усмихна приветливо и кимна с глава, сякаш за да му каже: „Радвам се да се запознаем лице в лице“.

Бре, мама му стара!

Макензи бръкна в джоба за пура. Измъкна една, отхапа й края и извади кибрит.

— Per favore? — Франческо се наведе към него.

— Какво?

— Една пура, синьор генерале. За мен. Може ли?

— О, ама разбира се. Заповядай — Хоукинс измъкна още една от кутията и му я подаде. После се сети и бръкна в джоба за резачката, но беше късно.

Франческо отхапа края й, изплю го на пода, при това съвсем не просташки, взе от Мак кибрита и драсна клечка.

Папа Франческо, наместникът на Христос имаше съвсем блажен вид. Облегнат удобно назад, кръстосал крака под расото, той пускаше с наслада ароматичния дим от пурата да се върти над главата му и се любуваше на гледката долу.

— Grazie 56 56 Благодаря, итал. — Бел.ред. — рече Франческо.

— Prego 57 57 Моля, итал. — Бел.ред. — отвърна Макензи.

Сам седеше в мекото кресло в северозападния ъгъл на градината в Махенфелд. Ан му избра това място след доста внимателно обмисляне. От това място най-добре се виждаше Матерхорн, чийто връх белееше в далечината.

Бяха минали три седмица от онази ужасна случка.

„Нулевата зона“.

Капитаните и турците си заминаха — кой ги знае къде, всеки в своята посока. Едва ли щяха да ги видят пак. Обслужващият персонал бе намален, остана само един готвач, който помагаше на Ан и Сам да почистват къщата и да поддържат градината. Макензи не го биваше за такива работи, но поне ходеше с колата до селото за вестници. Освен това всеки ден се отбиваше при скъпоплатения лекар, който бе докарал от Ню Йорк за всеки случай. Лекарят бе специалист по вътрешни болести и не можеше да се начуди защо му се плаща толкова много, като не правеше абсолютно нищо, по цял ден дремеше в луксозна вила на брега на една езеро. Но в духа на изискванията за спазване на лекарската тайна си мълчеше и си прибираше необлагаемите с данък пари.