Стефан Дичев: Пътят към София

- Не, не вярвам на вашата карта, генерале!

- Защо, госпожо Джаксън?

- И питате защо... Тогава войната или е прекалено далеч... Или изобщо това не е никаква война! Все същите обози... Може би тия коли с покъщнина и дечурлига?.. У нас, в Джорджия, такива преселения ще видите при всяка суша...

- Но, скъпа Маргарет... Ние наближаваме София! Фронтът наистина е далеч!

- Не, не трябваше да ви слушам! По-добре да бях останала в Константинопол! - каза ядосано Маргарет Джаксън, ала си спомни, че сама се бе решила на това пътуване, вроденото й чувство за самостоятелност я накара да се поправи, тя вдигна очи към оня, с когото говореше, и се усмихна примирително. - Боя се, че за такава кореспонденция не бих получила и пет долара! - обясни тя шеговито.

Събеседникът й, Валентин Бейкър, русобрад генерал, още твърде млад за високия инструкторски пост, който заемаше в турската армия, посрещна с любезно участие нейните думи. Лицето му, хлътнало, с дълъг кокалест нос, изглеждаше продълговато; тая издълженост се подсилваше от острата руса брадичка, която закриваше белег, останал му за спомен от Нагпур, дето преди години Бейкър също бе воювал за британската корона. Без да бърза, той кимна на мисис Джаксън в знак, че я разбира, и приближи още повече коня си отстрани до файтона.

В тоя файтон пътуваше, и друга една дама, възрастна французойка, почти старица, но разговорлива, пъргава и кокетна, с преметната около врата скъпа кожа и с маншон на ръцете. Върху насрещната седалка, извил нозе встрани, та да не пречи на двете дами, седеше мъж със сив пътнически полуцилиндър и ръждиво - жълта връхна дреха. Той минаваше петдесетте и изразителното му лице с дебел нос и сближени, проницателни очи веднага издаваше, че е евреин.

Само преди няколко дни, в навечерието да тръгне от Цариград за фронта, Бейкър срещна у познати американката Маргарет Джаксън. Нещо в нея смътно го заинтригува: разведена богата, ексцентрична дама... Ала когато разбра, че тя е кореспондентка на "Revue des deux mondes" - прочутото списание излизаше в Париж и за американския читател, - той изведнъж я погледна с други очи. Как, нима тая привлекателна жена има намерение да иде на фронта? Любопитно... Беше красива безсъмнено; червенокоса, снажна, с едри, малко грубовати черти на лицето и смели движения. Млада ли беше? Сигурно не, ала изглеждаше млада, макар кожата и да не бе така свежа, както у младите момичета. Като я наблюдаваше със симпатия, генералът си мислеше, че тя прилича на него самия. Влече я приключението, оценяваше я той, това ни е в расата. И Фреди (Фред Барнаби беше най-добрият му приятел) заряза своите носорози, щом подуши тука по-интересен лов.

Но скоро Бейкър с досада трябваше да признае, че много черти от характера на Маргарет Джаксън оставаха за него чужди. Например дързостта й, така неприсъща за една, истинска леди; или предизвикателното незачитане на онова, което всеки негов сънародник дори и тук, на Изток, би нарекъл добро държание... Така е, "свободното кръстосване разваля характера", припомни си той думите на Дарвин, които, му се струваха пригодни за случая с мисис Джаксън: и, които се отнасяха, според него, до всеки един гражданин на Новия свят.

Живял години наред в азиатската част на Османската, империя, дето мюсюлманките, се криеха с яшмаци и зад решетки, Валентин Бейкър неочаквано се бе почувствувал самотен. Не че му липсваха жени; но покорната любов засищаше само похотта му, а той беше самолюбив и горделив човек. Макар очарован от ориента, присъствието на тая кореспондентка сега приятно го вълнуваше... Деликатно и уж случайно, та да не издаде, съкровените си мисли, той спомена пред нея, че след, няколко дни тръгва за фронта и че ако тя иска наистина да види войната, би могла да се присъедини, към щаба му. Мисис Джаксън, веднага прие. Но тя прие, без много да му мисли, с обичайната си безцеремонност, която го дразнеше повече от всичко, и това намали наполовин радостта му.

Така бяха тръгнали.

Сега те наближаваха града София, дето генералът и щабът му щяха да се присъединят към армията на маршал Мехмед Али. Уговорили се бяха телеграфически по същото време и маршалът да дойде от фронта. Ала тайното стремление на всички беше Плевен, обкръжената от руснаците крепост, за която от месеци вече се водеха упорити сражения... Сред двадесетината щабни офицери, все англичани, които яздеха след файтона, беше и грамадният Фред Барнаби с неговите нескончаеми ловни истории. Старата французойка и евреинът не принадлежаха към тяхната компания. Бяха ги срещнали във влака и тъй като мадам Леге изглеждаше богата и светска дама, а евреинът излезе, че е известният виенски банкер барон фон Хирш, строителят на железопътната линия, по която пътуваха, въпреки обичая си англичаните с готовност ги приеха в своето общество.