Стефан Дичев: Пътят към София

Когато разнородната компания достигна обраслото с храсталаци и лозя било на плоския хълм, много напред в просветналата, равнина се различиха тънки, въздушни минарета, гъсто обградили куполите на някаква бяла черква.

- Ето я София! - каза дълго мълчалият барон фон Хирш. Той не за първи път идеше тук.

- Къде?

- Напред!.. До самата планина. Ето там! Вдясно!..

Ала още преди старата, дама да обхване с поглед гледката, някакъв вик накара и четиримата да се извърнат. Наляво и далеч от тях, там, дето напреди димяха покривите на едва различимите отдолу къщи, сега се виждаше вече цялото село. Пламъци се развяваха, черни пушеци се смесваха с червените огньове над плевните. Вятърът, обърнал се насам, носеше мирис на дим. На Бейкър и неговите спътници се стори, че чуват викове, сриване на зидове; дори и някакъв пукот се чу, който веднага след това се повтори още по-силен и ясен.

- Прилича на стрелба...?

- Да, стрелят - потвърди уверено Бейкър. - Ив Анадола е същото. Такъв е обичаят, когато се разделят с домовете си.

Той се готвеше да подхване пак любимата си тема, когато от групата на щабните му офицери някой викна:

- Казаци!..

Казаци? Бейкър не повярва. А и от мястото си нищо подозрително не видя.

- Това ще е някой от блъфовете на Фреди!

- Предпочитам да е истина! - каза Маргарет и хубавото й едро лице се оживи.

Малко учуден, той се усмихна и с усмивката си искаше да я поздрави за смелостта й, ала в същия миг офицерите вкупом се развикаха:

- Казаци!.. Наистина казаци... Там, там, при селото! Приближават...

Бейкър дигна бинокъла си. Вдясно от къщите, обвити в пламъци и дим, по пътя край ниските лозя се появи група конници. Те бяха още твърде далече, най-малко на половин миля оттук, но ясно се изрязваха върху светлия фон на небето. Пътят им водеше насам. Бейкър внимателно ги наблюдаваше. Въоръжени с къси пушки... Високи сплескани папахи на главите... Червените им бурки се веят... Не, не можеше да повярва на очите си!.. Отпред на седлото преметнали заграбеното.

Хладнокръвен, с усмивка на устните, Бейкър почувствува, че го обзема оная позната напрегната трескавост, която при него винаги предхождаше решението да хвърли хората си в сражение. Преброи казаците. Петдесет... Може би шестдесет... А ние колко мъже сме? Двадесет и седем със слугите и барона - или него по-добре да не го смятам...

- Полковник Аликс! - извърна се той към офицерите си, които, повече любопитни, отколкото разтревожени, бяха дигнали бинокли и наблюдаваха приближаващите конници.

Аликс, мършав, като че сушен на слънце офицер, изви коня си и приближи. На години той беше по-възрастен от Бейкър, ала липсваха му неговата предприемчивост и въображение и бе останал с по-нисък чин.

- Заповядайте, сър?

- Разделете хората на две. Барнаби да остане с мен...

Приближат ли на триста ярда - стреляме едновременно. Да мислят, че сме цял ескадрон.

- Разбирам, сър.

Полковникът забърза да изпълни заповедта, а докато Бейкър обясни на файтонджията как да закрие файтона е дамите ("Ах, боже мой, ами сега? Ах, боже мой!" - охкаше и не знаеше къде да скрие чантата си мадам Франсоаз), пристигна приятелят му Барнаби.

- Е, сюрприз! - рече той гръмко. - Признавам, толкова скоро не очаквах!

Фреди беше млад човек, най-много тридесетгодишен, но много по-висок от Бейкър, по-едър и видимо по-силен, с усмихнато лице, без мустаци и брада. Той не носеше гълъбов шинел като офицерите от щаба, не носеше и пътнически полуцилиндър като строителя на железницата. Облеклото му от жълта мека кожа удивително отиваше на спортсменската му фигура и на насмешливото му изражение. На главата си, може би за да подчертае колко е различен от другите, Барнаби бе кривнал малка плетена баретка от камилска вълна.

- Вие винаги си ходите с щастието, Фреди!

- Да, паша, мен отдавна ми е предсказано, че няма да умра в къщи.

- Поне да бяхте оставил наследник, да наследи титлите, който предстои да наследите вие!

Във Фред Барнаби се събираха краищата на два старинни рода. Някой ден той щеше да бъде ърл и дюк, щеше да заседава в камарата на перовете и да влезе в златния алманах на Британската империя. Но някой ден - а много неща можеха да се случат дотогава при неговата страст да се навира навсякъде, дето е опасно.

- Съжалявам, паша - рече той, като не отмахваше очи от конниците. - Законът не позволява, иначе отдавна щях да ви осиновя...

Между това, като напредваха по пътя между лозя и храсталаци, конниците все повече приближаваха. Зад тях пожарът обхващаше нови къщи. Писъци и дим прииждаха на далечни вълни; Някой стреляше оттам и сигурно стреляше по конниците, но те, привели се над седлата, нито отговаряха, нито се извръщаха.