Христо Стефанов - Космосът на човека ((предговор към сборника „Белият гущер“))

Павел Вежинов — доскоро сред нас — е, както все по-ясно осъзнаваме, един от класиците на нашата литература. Той беше и фантаст. Можем ли да завършим силогизма — творбите му са класика на българската научна фантастика?

Не зная — макар че поне едно от включените в тази книга заглавия ще остане, според мен, в златния фонд на нашата литература. Но, честно казано, този въпрос ми се струва несъществен. Далеч по-важно е, че творчеството на Павел Вежинов дава рядката възможност да видим как един голям писател е използувал — в различни моменти от творческия си път — по различен начин научнофантастичния елемент, подчинявайки го на все по-мащабни идейно-художествени задачи. В тази светлина по новому се очертава и въпросът за същността на онова, което твърде общо наричаме научно-фантастична литература, за границите на възможностите и, за тяхното разширяване и окончателно преодоляване…

Естествено един предговор не е място за литературно-исторически и теоретически „екскурзии“. Тук само мимоходом искам да отбележа, че напоследък и създатели, и теоретици на научната фантастика предпочитат да забравят първата съставка на названието, когато говорят за нейната „генеалогия“. Така тя става неочаквано внушителна — фантастична литература са писали и Булгаков, но и Гогол, а всъщност и Гьоте, както и Шекспир, впрочем защо не и Омир („Одисея“)?… Подобно „разширяване на понятието“ може да бъде дори полезно — поне като напомняне към какви върхове трябва да се стреми научната фантастика, — ако не замъгляваше един ключов, по моему, въпрос: как, по какъв начин1 е мотивирано фантастичното като израз на повишена художествена условност? Всички помним „магистъра по черна магия“, от „Майстора и Маргарита“ и не е трудно да се досетим, че аналогични нему „създания“ се срещат и в „Понеделник започва в събота“ или „Резерватът на таласъмите“ примерно. Само че на Булгаков не му е била необходима дори онази квазинаучна мотивировка и псевдоправдоподобност, която се оказва задължителна за братя Стругацки или Кл. Саймък… Примерът не е доказателство, разбира се — с него искам само да загатна, че литературата много по-лесно и ползотворно черпи фантастичното от изворите на онова, което най-общо наричаме митология (имам предвид и фолклорно-легендарното, и цялостния културно-митологически арсенал на човечеството), отколкото от „ареала“ на — пак в най-широкия смисъл — научните идеи. Защо е така, представлява отделен въпрос, с който в случая няма да се занимаваме; а че наистина е така даже в нашия XX в., момеем да се убедим чрез простото припомнят на имена и направления — от Джойс, Т. Ман, Булгаков или Т. Улф до т. нар. „магически реализъм“…

Павел Вежинов е сред малкото изключения от това правило. В неговите творби фантастичното — като сюжетен ход или въобще детайл — е натоварено с максимално богато и разностранно социално и нравствено-философско съдържание (дотолкова, че сме склонни да го възприемаме просто като символ — напр. полетът на Доротея в „Бариерата“); и същевременно то е „съгласувано“ с — в смисъл че не им противоречи — основните естественонаучни истини. И изобщо писателят показва (в цялостното си творчество) колко разнообразно и оригинално може да се подчини научният (респ. научно-фантастчен) елемент на основния идейно-художествен замисъл — да си припомним примерно „Нощем с белите коне“, където една научна хипотеза (подмяната на здравите с патологични клетъчни структури като механизъм на раковата болест) от обикновен сюжетен елемент постепенно прераства в многостепенна метафора, изпълнена и със социално, и с етично съдържание… Говоря, естествено, за зрелите творби на писателя (дори и за такива, които не могат да бъдат причислени към „сайънс фикшън“); а настоящият сборник ще покаже и пътя на писателя към тези върхове в творчеството му. И същевременно — как при цялото му развитие остава постоянен единствено интересът към космоса на човешката душа, към необятността на човешкия живот, на които истинският космос — когато присъствува фабулно — е само скромна „проекция“…

Ето например „В една тъмна нощ“ — тук научно-фантастичният елемент (уред за четене на мисли) не е нито оригинален, нито е нещо повече от най-обикновена условност (героят би могъл да придобие тази способност и по друг начин, без това да се отрази на същността на разказа). Всъщност творбата започва оттук нататък — в анализа на човешките отношения, в психологическата им дисекция и нравствена оценка… Безсмислено е да се питаме дали това представлява „наистина“ научна фантастика, защото безпогрешно усещаме главното — то е литература. Или „Историята на едно привидение“ — анекдотична шега с някои недотам мили човешки черти, чието присъствие в сборника е оправдано поне като свидетелство, че и хумористичните разновидности на жанра не са чужди на писателя…