Христо Стефанов - Нокътят на лъва

„Лъвът се познава и по нокътя“ — казвали древните римляни.

Майстора — под всеки ред, излязъл изпод перото му, можем да добавим: без претенции за откривателство.

Но достатъчно ли е това, за да обясни интереса към новопоявяващите се творби на Булгаков?

Мисля, че не.

Пък и те заемат по-особено място във вълната от публикации, която от две-три години залива съветския литературен печат и привлича милиони — много милиони — читатели. Независимо дали става дума за книги, които „се завръщат“ от изгнание или излизат от „домашния арест“ в чекмеджетата на авторите си, всички те заемат съществено — даже същностно — място в творчеството на създателите си. Това е очевидно, когато до съветските читатели достигат произведенията на Набоков или Ходасевич примерно; не толкова очевидно, ала несъмнено е, че романите на Платонов или Гросман, на Век или Рибаков (без да ги изравняваме по достойнства) променят из основи представата ни за тези писатели… И даже когато подобно твърдение би било явно пресилено, новопоявилите се творби — например „Реквием“ или „С правото на паметта“, или „Доктор Живаго“ — се включват в ценностното ядро на сътвореното от Ахматова, Твардовски, Пастернак.

С Михаил Булгаков не е така: нищо не може да се постави редом с „Майстора и Маргарита“, една от великите книги на XX век, а навярно и на всички времена.

Тогава как да си обясним хипнотичното привличане на неговите ранни, възкръсващи днес след пет-шест десетилетия забрава, прозаични творби? Дали пък не са прави онези, които недоволно мърморят: „мода… глад за евтини сензации…“?

Струва ми се, че причината е съвсем друга.

Едва сега се очертава онази „фанатично дълга мисъл“ (фразата на Чуковски обикновено се употребява за лириците, но важи за всеки голям творец), която писателят неотклонно е следвал от първите „капризи на перото“ до своя opus magnum.

Тоест едва сега се открива възможността да се доближим до Булгаков, като си дадем сметка колко е изпреварил той не само съвременниците си, но и нас в осмислянето на глобалните проблеми на човека и човечеството. Както казва видният съветски литературовед и критик П. Палиевски, „пред очите ни израства нов класик, стратегически писател, виждащ и предвиждащ пътищата, по които нашето сегашно положение е само епизод, изискващ по-общо разбиране“. („Литературная газета“, № 38 от 1988 г.)

И затова е толкова интересно, толкова важно да видим развитието на писателя, да проумеем как той е достигнал до стратегическите цели на творчеството си. Ето например повестта „Лъчът на живота“ — ранна и по-кратка версия на „Фаталните яйца“. Съществена обаче е не разликата в обема, а в биографията на един от главните герои (а оттам — и в цялостната концепция на творбата). В цитираната си статия П. Палиевски пише: „… забелязвайки във «Фаталните яйца», че Александър Семьонович Рок, преди да се заеме с отглеждане на кокошки, е бил член на висша «комунално-стопанска комисия» и «се прославил с изумителните си работи по напояването на Туркестанския край», съвременният читател моментално ще види пресъхналото Аралско море…“

Тази „дребна“ подробност липсва в „Лъчът на Живота“. Поради което „ранният вариант“ е всъщност друга творба — с друг прицел, сатирично-злободневен: един професор открива лъч, стимулиращ растежа, един наивен ентусиаст иска да го приложи в птицевъдството, за да ликвидира последиците от епидемия по кокошките, но един (така и непоявил се в повествованието) бюрократ погрешно му изпраща яйца на влечуги, от които се излюпват чудовища… Във „Фаталните яйца“ споменатата „дребна“ подробност придава стратегическа дълбочина на авторовата мисъл — не отделната чиновническа грешка е страшна, а израстващата пред очите ни нова „порода“ дейци — „властелини“ на природата, чийто ентусиазъм е равен на невежеството им, а лекомислената им припряност — на тяхната безотговорност пред бъдещето… Наистина сънят на разума ражда чудовищата. Само че, за да се разбере това, трябва да мине половин век, фантастично-ироничната (както е изглеждала в средата на 20-години) фраза за „напояването на Туркестан“ да се превърне в една от най-големите екологични катастрофи на нашето време; и едва сега, сравнявайки „Лъчът на живота“ с „Фаталните яйца“, читателят може да си даде сметка колко последователно Булгаков е преодолявал още тогава злободневно-фейлетонното в името на стратегическите проблеми на човечеството…