Стефан Стефанов: Трубадур

Вече седем години, откакто се скитам без дом. Времето минава покрай мен като непознат и взаимно отместваме поглед един от друг. Не нося часовник и не се интересувам колко е часът. Последният си мобилен телефон захвърлих преди месеци в залива на Солун и не съжалявам за това. Седем години, пет месеца и осем дни, откакто обикалям по света. Не ми трябват нито часовник, нито календар.

Музиката се превърна в моя живот. Каквото било преди това — било. Започнах от Сърбия, преминах в Австрия, живях цели четиринадесет месеца в Италия и изкарах дълга и студена зима в Швейцария. В началото на третата година се спуснах отново на юг и до декември се подвизавах из Средиземноморието. Минавах ту на южния, ту на северния бряг. Талантът ми се оказа особено търсен и ценѐн на туристическите кораби. Стараех се да избягвам широките публични изяви, но парите си струваха.

След инцидента на борда на „Тридент“ се отказах от лайнерите. Това съвпадна с промяната на времето, сезонът на туристите бе приключил. Установих се в Мароко и свирих в три ресторанта поред. Когато играта отново загрубя, се спуснах още по̀ на юг. В Сенегал ме срещна неочакван познат и ме вербува за негов личен музикант в Гвинея. Имението му беше изключително богато, но на границата със Сиера Леоне. Денем се мотаех и си почивах, вечер забавлявах гостите му с изкусното си свирене, а нощем бдях за враговете му. Този режим не ми понесе за повече от четири години въпреки парите, които прибрах. Когато бандити от Сиера Леоне нахлуха в имението и избиха седемнадесет души, преди да ги спрем, аз реших, че съм се наситил на Африка.

Следващото ми убежище бе в Милано. Запознах се с Лаура и прекарах двете най-спокойни години в живота ми. Тя държеше голяма звукозаписна компания и успя да ме склони да участвам в създаването на филмова музика. Единствената отстъпка, която направи, бе да не включва името ми по никакъв официален начин, но все пак дори това й коства живота. След като загубих Лаура, намразих Милано, намразих целия полуостров и поех на север. Седем години. По време на тридесет и шестия си месец скитане усетих нещо ново — носталгия по родината на майка ми. Бях обиколил доста държави, бях видял какви ли не природни красоти, бях срещнал цял човешки Вавилон; а в главата ми бяха само Предбалканът, софийските улици и звукът на майчината реч. Без да съм пребивавал задълго в България, аз изпитах нужда да отида там; завръщане към нещо непознато. Знаех какви рискове крие това, но си стегнах багажа и хванах влака от Санкт Петербург на юг.

Пристигнах в София почти без багаж, под ново име, без да се обадя на никого. Прекарах три месеца, свирейки из различни заведения. Не говорех с никого, освен с персонала. На няколко пъти различни момичета се опитваха да ме заприказват, носеха ми питиета и пускаха целия си чар в действие. Увлякох се само два пъти. Първата нямаше с какво да я запомня — дойде при мен пияна и смела, на сутринта си замина изтрезняла и гузна. Втората обаче, Диана, промени живота ми завинаги.

Диана бе настоятелна, разговорлива и всъщност доста привлекателна. Откри ме три пъти, макар и да сменях често местата, където свиря. И за разлика от другите не се интересуваше от авантюра за една нощ. На третия опит се предадох — не отидохме в квартирата ми, а наехме стая в хотел. Колкото и да се пазех от близост след смъртта на Лаура, Диана ме изненада, задръжките ми паднаха и аз навлязох в нова връзка.

Подбутван от Диана, увеличих броя на изявите си, започнах и да пътувам из страната. Единственото, на което държах още повече от преди, беше анонимност. Диана успя да го извърти като артистична потребност и повечето собственици на заведения го приеха без въпроси. Тя, естествено, бе навсякъде с мен: возеше ме в големия си „Нисан Мурано“, уреждаше участията ми и ме настаняваше в хотели по свой вкус. Понякога си мислех, че разходите по изпълнението ми са по-големи от това, което плащаха собствениците на заведения, но Диана отказваше да го коментира с мен.

Тя беше красива, богата и само на двадесет и една. Баща й беше загинал преди повече от десетилетие, майка й беше алкохоличка и живееше в Аржентина, а Диана бе отраснала под грижата на своя кръстник и чичо. Същият този кръстник и чичо беше инвеститорът Марски — фигура извън обхвата на прожекторите, но с пръст в повечето печеливши предприятия в страната. Диана ме срещна с него само веднъж — на кафе на терасата в дома му в Бистрица. Марски не се поинтересува от миналото ми, накара ме единствено да обещая, че ще се грижа добре за кръщелницата му и че няма да я разочаровам. Излъгал съм го още тогава.