Стефан Стефанов: Трубадур

— Свириш прекрасно — рече ми тя, подръпвайки безцелно струните. — Изпълнение като снощното се помни за цял живот.

— Благодаря ти — отвърнах. — Всичко е плод на хиляди часове, прекарани в упражняване.

— Не, не — Ива отказа да се съгласи с мен. — Ти имаш талант. Превръщаш музиката в нещо специално. Снощи, когато си тръгна, аз се събудих така, сякаш някой ми бе направил магия. С такъв талант можеш да постигнеш много. С такъв талант можеш да имаш всичко!

— Караш ме да се изчервявам — рекох аз възможно най-правдоподобно. И друг път бях чувал да наричат музиката ми вълшебна или магическа, но го намирах за липса на изразни средства у събеседника. Естествено, не исках да обидя никого, още по-малко пък Ива сега — не само, че ми беше по-симпатична, отколкото исках, а и явно бе местно момиче, което всички наоколо познаваха. Да станеш асистентка на най-големия тукашен бизнесмен навярно се считаше за огромен успех и предполагах, че въпреки непохватността си Ива се радва на добра репутация.

— Няма ли да останете и тази вечер? — попита ме тя.

— Днес заминаваме. Вече прегледах възможностите за изпълнение в някои столични клубове.

— Знаеш ли, тук също можеш да свириш — постоянно има туристи, а есента е особено силен сезон за лечебните бани.

— Не — поклатих глава. — Ще свиря още една, две, три вечери, а после? Видях какви хора ме слушаха снощи — малка част от тях бяха лекуващите се, присъстваха най-вече тополовчани. Музиката обаче не е всекидневна потребност, съгражданите ти не могат да си позволят да са в заведението всяка вечер. А да бъда нещо като щатен музикант на кмета и на твоя работодател е под достойнството ми.

— Разбирам… Кога тогава ще дойдеш пак?

— Може би след няколко седмици — отговорих. — Довчера намирах града ви за скучен (за което се извинявам), но днес осъзнах, че не е скука, а покой. Не съм се чувствал така отпочинал от месеци, а дори не съм се потопил в прословутата минерална вода.

— След няколко седмици може и да не съм тук — рече Ива и се засмя. — Може да съм студентка в София.

— Хе-хе, ще се постарая да дойда преди това.

— Постарай се, защото иначе ти губиш! — отвърна ми тя и предизвикателно облиза устни. Усетих, че съм стигнал прекалено далеч. Изгледах я сериозно и директно я попитах:

— Нали знаеш, че Диана ми е годеница?

— Ха, годеница, колкото аз съм годеница на Смоленски! Да се влачиш подир някого и да му уреждаш това-онова не е като да сте сгодени! — отговори ми тя и направи неопределен жест с ръка във въздуха, сякаш за да подсили думите си. След това ми върна китарата, далеч не толкова непохватно, колкото преди пет минути, скочи на крака и аз инстинктивно се отдръпнах назад. Тя се засмя отново, изтупа сухата трева от дупето си и ми рече:

— Да не мислиш, че ще те натисна тук, на тревата?

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя си тръгна.

Когато се отдалечи на десетина крачки, се обърна през рамо и ми каза:

— Знай, че тази нощ не е като другите! Тази нощ се сбъдват желания!

И припна като сърна през сухите треви. Не знам защо, но се почувствах като пълен тъпак. Легнах назад и се загледах в ясното синьо небе, чудейки се дали си струва да правя глупости. По гърба ми сякаш полазиха мравки. Изправих се отново и се огледах. Появи се дразнещото чувство, че още някой е присъствал на невинния ми разговор с момичето, но наоколо не се мяркаше жива душа.

Време беше за обяд. Диана отново я нямаше в стаята — вече свиквах с отсъствието й — а и не горях от желание да я търся по мобилния. Забравих може би да отбележа, че специално заради нея отново носех джиесем. Транспортът ми бе силно зависим от нея и усещах, че дори и да искам, трудно ще си намеря превоз до София оттук. Запътих се към „Двата елена“ с надеждата за тих и спокоен обяд, но останах разочарован — още щом пристъпих прага, дочух гръмогласния Симеонов:

— Здравей, момчето ми!

Той ми махаше усърдно от маса в дъното, до празната камина, където се бяха настанили със Смоленски. Нямах избор, трябваше да се присъединя. И Симеонов, и Смоленски бяха прехвърлили петдесетте, но докато Симеонов бе затлъстял и оплешивял, Смоленски все още можеше да се похвали с равен корем и сива, но гъста коса. Загарът на кожата и мустакът му придаваха суров и мъжествен вид. На кръста си носеше по̀казно кобур с пистолет. Симеонов пък предпочиташе златните украшения под всякаква форма — пръстени, гривни, ланци — говореше високо, смееше се много и обичаше да апострофира партийната опозиция. Смоленски сякаш избягваше да изказва мнение по въпроса — ту се съгласяваше с кмета, ту замълчаваше при някои коментари.