Глава I
Когато желанията се сбъдват
Прекарахме два дни в Тополово.
Градът бе от селски тип — с малък, ясно обособен център, едва десетина четириетажни панелни блокчета, двестатина къщи и няколко магазина. Централната пешеходна улица тръгваше от импровизирания парк и завършваше в розовите градини. Бяха ми необходими петдесет минути, за да го обиколя и да видя всички местни забележителности. След като изпих второто си за сутринта кафе, се запитах какво ще правя в Тополово цели два дни.
Диана изрично бе настояла да свиря две вечери в Тополово. Първата — в ресторант „Два елена“, собственост на господин Смоленски; втората — в ресторант „Балканска роза“, който приличаше повече на ведомствена столова. Още когато ми спомена за Тополово в София, аз искрено се учудих защо трябва да бием толкова път до затънтеното градче.
— Моят кръстник има силно участие в местния бизнес — обясни Диана. — Миналата година построи там нов хотел с дебит от минералната вода, с която е известно Тополово. Кметът, както и всички местни големци, са негови хора. Обещах му, че ще посетим градчето и че ти ще свириш поне две вечери.
— Една.
— Ще го решим на място. Ако там ти хареса, а аз съм сигурна, че ще ти хареса, ще свириш две вечери!
Не изгарях от желание, но се съгласих. В интерес на истината и аз исках да изляза извън София, но докато в столицата можех да се скрия и бързо да изчезна от полезрението на недоброжелателите ми, в провинцията се чувствах гол и изложен на показ. За тополовските минерални бани, естествено, бях чувал и преди, но никога не бяха представлявали интерес за мен. Сега, след като ми предстоеше да посетя градчето, идеята да се потопя в горещата лековита вода ми се стори по-привлекателна. Освен това никога не бях чувал Яред да споменава Тополово.
Докато пътувахме от София, не си разменихме нито дума. Диана стискаше волана и гледаше втренчено пътя напред, изпреварваше кола след кола и дори на няколко пъти наруга други шофьори. Аз зяпах ту надясно, към полето, ту наляво, към планината. Пътувахме, без да спираме, докато не стигнахме до разклон с две бензиностанции. Табела с ръждиви ръбове ни насочи за Тополово вдясно.
Пътят по отклонението беше отвратителен — тясно платно, пропадания, издутини и дълбоки дупки ту в нашата лента, ту в насрещната, а на места — и в двете едновременно. Покрай шосето се редяха топола след топола, а зад тях се простираше поле. Пътят имаше ту изкачвания и слизания, ту завои, а Диана нито за миг не намали скоростта — мураното правеше слалом между различните препятствия. След още няколко завоя навлязохме в пояс от гъста широколистна гора, под гумите затракаха метални листове и ние пресякохме мост над Тунджа. Миг по-късно отново се върнахме между тополите, а пред нас се появи градчето.
— Нещо не зарежда — рече момчето и гузно повдигна рамене.
— Погледна ли суича? — попитах го с възможно най-приятелския си тон.
— Да, но сигналът се губи. Опитайте пак по-късно.
Аз въздъхнах и станах от пластмасовия градински стол. Операторът на единствения компютърен клуб в града се върна на мястото си и се разцъка с мишката.
— Дължите ми три лева — констатира той, без да ме поглежда.
Този път не се и постарах да звуча приятелски:
— Три лева?
— Да, това е цената на час. Минималното таксуване е лев и петдесет за тридесет минути, но вашето потребление възлиза на тридесет и две минути и влязохте в тарифата за един час — невъзмутимо отвърна младежът.
— Потребление? — възкликнах аз. — Тридесет и две минути опити да отворя елементарна страница, при това хоствана от български сървър? Това ли наричаш потребление?
Той отново вдигна рамене и ми подаде ръка с дланта нагоре. Бръкнах в джоба си, изрових три монети от по един лев и ги изсипах в шепата му. Без повече приказки напуснах клуба. Зад гърба си чух глас:
— Заповядайте пак следобед!
Диана я нямаше в стаята, но на леглото бяха нахвърляни дрехи и бельо, а единият бял халат от закачалката липсваше. Възможността да си мълчим заедно в спацентъра сложи край на плана ми да опитам някоя от релаксиращите процедури. Не бях и достатъчно уморен, за да поспя — единственото, което ми оставаше, бе да изляза навън. Времето беше меко, приятно — вероятно последните дни на циганското лято. Една разходка в околностите на градчето ми се стори добра идея. Метнах калъфа с китарата си на рамо и излязох.
Читать дальше