Стефан Стефанов - Трубадур

Излязох с наведена глава, сянката бе сграбчила лицето ми под качулката; с плавни меки стъпки стигнах до стола. Седнах, взех китарата в скута си и плъзнах перцето по струните. Залата утихна — всички погледи до един бяха вперени в мен. Светлината падаше така, че лицето ми оставаше скрито — виждаха се само дланите и пръстите ми. За тях бях непознато същество без лице, само ръце и китара — а за мен те бяха прозрачни като водата, която извираше нейде под нозете ни. Разпознах курортистите софиянци, както и хората от провинцията; налучках кои са местните — и големците, и онези, които търкаха по цял ден плочките в тоалетните на хотелите. Толкова различни хора, събрани на едно място — млади, стари, неостаряващи, разведени, семейни, овдовели, преуспели и провалили се, излъгани и лъжещи, отчаяни, безразлични, нагли, амбициозни, добри и лоши — всички те гледаха в мен и всеки очакваше да чуе нещо различно.

Свирих за тях два часа. Не изпих нито глътка вода. Два часа — песен след песен, соло след соло. Когато привърших, дадох знак на Диана и управителката угаси съвсем осветлението. Напуснах салона като призрак в мрака — бях запомнил разположението на всеки един стол и маса, бях преброил крачките — и изчезнах. Когато лампите бяха включени отново, а аз се намирах отвън на терасата, с гръб към една от колоните, дойде тътенът. Десетки потни и сухи длани се удряха една в друга, ръкоплясканията влязоха в ритъм и продължиха цели три минути — като на бенефис на стара естрадна звезда. Аз стоях отвън и ги слушах, сърцето ми биеше учестено и си представях всичките онези хора на крака — въодушевено аплодирайки моето изпълнение, сякаш удряйки просълзени ръце, те използваха магически шифър, предаващ какво са изпитали душите и сърцата им през последните два часа.

Нямаше да се върна, нямаше да се поклоня и да поздравя публиката си. Моят контакт с тях започваше с първия акорд и приключваше с последния. Нека го мислят за ексцентричност, нека ме намират за странен — достатъчен за мен бе рискът, че се показвах пред хора, нямаше нужда и да се разкривам пред тях.

Вторият ден започна по-малко скучно от предишния. Успях да се свържа с интернет чрез лаптопа на Диана за цели десет минути — все пак беше безплатна екстра към стаята — и да разгледам какво предлагат някои от клубовете в столицата. За нещо повече, уви, не. След изпълнението ми снощи бе по-трудно да седна да пия кафе в центъра, затова си го поръчах в стаята и после се изнизах тихомълком извън града. Все още нямаше рибари на новооткритото ми място и аз успях да потренирам и да посвиря необезпокояван докъм обяд.

Приключвайки с последната мелодия, чух шумолене на трева. Закрих оръжието си с якето и се огледах — на двадесетина крачки от мен стоеше Ива.

Когато Диана паркира червения мурано диагонално пред стълбите на хотела, ни посрещна цяла делегация: кметът Симеонов, предприемачът-хотелиер Манчуков, собственикът на ресторант „Два елена“ Смоленски и неговата асистентка Ива, която крепеше пред гърдите си лилав нетбук „Дел“ и бутилка с минерална вода. Диана се прегърна и разцелува фамилиарно с кмета, хотелиера и ресторантьора.

Аз подадох ръка на всеки един от тях, включително и на Ива. За нея това се оказа предизвикателство — опитвайки се да поеме ръката ми и да придържа компютъра и водата едновременно с това, тя изтърва „Дел“-а. Моите реакции бяха далеч по-координирани — приклекнах и улових скъпата машинка, преди да се е ударила в земята. След това се здрависах деликатно с Ива и й върнах лаптопа.

— Благодаря! — едва промълви тя и се изчерви.

Диана завъртя театрално очи и ме избута навътре.

И така, очаквах по-скоро някой овчар или рибар, но не и едва завършилата гимназия асистентка на Смоленски. Тя ми махна смутено и се приближи към мен.

— Здравей! Не исках да ти се натрапвам…

— Няма нищо — рекох аз. — Тъкмо приключвах и смятах да се прибирам.

— Аз само да ти се извиня за вчера, за лаптопа… — започна тя и отново се изчерви. Очите й обаче не се червяха. Гледаше ме съвсем целенасочено въпреки недомлъвките и руменината по бузите й. Без да съм я поканил, тя се настани на тревата до мен. Носеше късо кожено яке и дънкови панталонки, които оставяха целите й бедра открити. Тя започна да разглежда китарата, посегна към нея, после отдръпна ръката си.

— Може ли да я разгледам? — попита ме Ива.

Аз повдигнах рамене и й подадох инструмента си. Ситуацията ми се стори повече от банална, но не исках да бъда груб. Трябваше да я разкарам по възможно най-деликатния начин и докато го измисля, се налагаше да вляза в очакваната от мен роля. Ива пое непохватно китарата, опита се да я нагласи няколко пъти в скута си, погледна ме очакващо и аз се наведох към нея, за да й помогна.