Стефан Стефанов: Трубадур

— Потребление? — възкликнах аз. — Тридесет и две минути опити да отворя елементарна страница, при това хоствана от български сървър? Това ли наричаш потребление?

Той отново вдигна рамене и ми подаде ръка с дланта нагоре. Бръкнах в джоба си, изрових три монети от по един лев и ги изсипах в шепата му. Без повече приказки напуснах клуба. Зад гърба си чух глас:

— Заповядайте пак следобед!

Диана я нямаше в стаята, но на леглото бяха нахвърляни дрехи и бельо, а единият бял халат от закачалката липсваше. Възможността да си мълчим заедно в спацентъра сложи край на плана ми да опитам някоя от релаксиращите процедури. Не бях и достатъчно уморен, за да поспя — единственото, което ми оставаше, бе да изляза навън. Времето беше меко, приятно — вероятно последните дни на циганското лято. Една разходка в околностите на градчето ми се стори добра идея. Метнах калъфа с китарата си на рамо и излязох.

Тръгнах в посока, обратна на центъра — за щастие хотелът беше в самия край на града и много скоро около мен имаше само треви и дървета. Натъкнах се на скитащо куче, което мина покрай мен, подуши ме и ме следва в продължение на десетина минути. След като прецени, че не ще получи нито храна, нито дори някакво внимание, спря и обърна към Тополово. Останах сам и не се оплаквах от това. В небето се стрелкаха закъснели лястовици, в клоните на дърветата цвърчаха врабчета, а някъде далеч на юг се рееше и граблива птица. Бях останал наистина сам, без помен от хора.

Пътеката ме отведе до брега на малък водоем. Едва ли беше по-дълбок от два-три метра, а отсрещният бряг бе на хвърлей камък. Следите от гуми в калта ми подсказаха, че вероятно тук са идвали и рибари. Оставих калъфа под сянката на едно дърво и хвърлих якето си на земята. Върху него тупнаха пистолет и сгъваем нож. Вдишах и издишах десетина пъти, след това започнах да се раздвижвам. Първо пръстите — едната ръка масажира другата, пръст по пръст; изпукване на ставите, масаж на дланите, масаж на китките, пълно раздвижване. След това кръгове от лакътя, кръгове от рамото — сгънати в лактите ръце, изпънати ръце. Изпъване на гърба, на колене — котешки гръб, извиване в кръста, ръка назад към срещуположна пета. Масаж на ходилата, раздвижване на глезена; следва коляното. След като всички мускули са загрети и всички стави — проверени, започват движенията — юмруци, ритници във въздуха, маваши, уширо маваши, маваши гери. Преминах към бързо падане на земята, търкаляне, бързо ставане, направих по няколко пъти предно и задно салто. Наведох се, грабнах ножа и започнах да упражнявам различни удари срещу въображаеми противници.

След близо двадесет минути потене седнах на земята, наметнах се с якето и извадих китарата.

Никога не съм се интересувал от света на музиката — кой е бил барабанист на дадена група между 1983 и 1984 например. Знам обаче, че умея да свиря. Уроците по китара, които обичаше да ми дава братът на Яред, разкриха в мен талант, който по-късно разработих и усъвършенствах, докато пътувах. Музиката се бе превърнала в начин на живот — тя ми осигуряваше прехрана, подслон и когато имах нужда — предразполагаше женската компания. Никога не обявявах предварително своя репертоар — преценявах на място, когато срещнех публиката. Свирех им онова, което знаех, че ще им хареса — не онова, което искаха или онова, което очакваха. Аз четях в хорските очи музиката, подходяща за ушите им. И свирех, свирех дяволски добре. Карах шестдесетгодишни предприемачи да се вживеят в соло на „Хелоуин“ и запознавах бюргерите с творчеството на Скай Белинсон. Естествено, изпълнявах и традиционни български и руски песни, както и патетични рок хитове, с които прохождаше всеки келеш с китара, ала това се случваше рядко. Имах малко авторски парчета — не ги създавах с комерсиална цел и ги представях само пред отбрана публика. Някои от тях дори бяха чути само от конкретни хора, като баладата ми за принцесата, която някога обичах, и песента ми в почит на онези мои близки, които загинаха в Сиера Леоне. Песента, която написах за Лаура, все още е неизпята. Вероятно така и ще си остане.

В ресторанта не бяха останали празни столове. Диана ми каза, че дори непознати двойки бяха споделили масите си, за да се намерят места за всички желаещи да ме чуят. Нямах слава, която да стигне до Тополово преди мен, но Диана и приятелите на чичо й имаха властта да съберат целия град накуп.

Бях предупредил, че няма да докосна китарата, докато тече основното хранене — аз не бях кръчмарски изпълнител; за тази цел „Два елена“ разполагаше с дует от Казанлък — млада и хващаща окото певица със слаба дарба и застаряващ мустакат тип зад синтезатора. За певческите му способности дори няма да споменавам. Те двамата поддържаха духа с фалшиви изпълнения на български и гръцки шлагери цяла вечер. Два часа преди полунощ салонният управител ги изгони с настойчиви аплодисменти, нареди да приглушат осветлението и на малката сцена остана само един стол — моят.