Стефан Дичев: Пътят към София

При това скоро стана ясно, че целта на тия двамата е също София.

- Отивам да изненадам сина си! - обясни старата дама, без да я питат, и с особена нотка на възмущение в гласа. - Какво прави там ли? О, той там е наш консул! Вече три години... Клетият, той има сега голяма нужда от мен, неговата майка!

- Аз добре познавам сина на госпожа Леге! - каза веднага баронът, който пътуваше във връзка със строежа на железопътното продължение. - Преди да стане французки консул, аз имах честта господин Леге да е мой генерален представител тук... Може би ние всички ще трябва да се възползуваме от неговите връзки в София!

В Саран бей, дето беше последната спирка на железницата, Маргарет Джаксън любезно ги покани във файтона си и за да не скучаят, мадам Леге и баронът приеха. В наетите от тях файтони се настаниха слугите им, между които секретарят на мисис Джаксън, Чарли, и нейната камериерка Далайла, една суха и грозна като смъртта стара мома, шотландка, оставена й в наследство, от втория й мъж.

Беше сив есенен ден, нито топъл, нито студен, един незабележителен с нищо облачен ден в началото на ноември 1877 година и както току-що каза Маргарет Джаксън, еднообразието на местността и обозните коли, които срещаха или застигаха, все по-силно изпъваха нервите.

- Съжалявам, скъпа госпожо Джаксън! - рече с весела ирония генералът. - Наистина този дълбок тил говори само на военния... Но почакайте да отминем и София Озовем ли се зад Балкана... Или... Не! Погледнете ония пушеци над височината. Вляво... Видяхте ли ги?

- Руски авангарди? - Клепачите й насмешливо трепнаха.

- Вие пак се шегувате! Но тези пожарища, които виждаме!.. Те разкриват друга една страна на войната, за нея не е зле да се помисли. А и да се пише! - прибави многозначително Бейкър.

Без да схване за какво намеква той, Маргарет се надигна любопитно и заоглежда отново хълма, по който възлизаха. Погледна натам и барон фон Хирш, а след него и старата дама, при все че тя не знаеше английски и не разбираше за какво говорят. Между голи, разперени дървета далече вляво се различаваха някакви покриви - може би началото на село, което се крие от другата страна на хълма. Над покривите се виеше мътен пушек. Поне да е истински пожар, а то дими като някое торище, помисли Маргарет и се отпусна на седалището с едно изражение, което казваше, че щом е сглупила да дойде тук, ще трябва да си изтърпи наказанието сега.

- Въпросът е психологически - подхвана Бейкър и тъй като начеваше любимата си тема, заговори по французки, та да го разбира и старата дама. - Ето, вижте! Човек не може да не се възхити от душевната сила и на най-простия турчин.

- Турчин, да? - усмихна се Франсоаз Леге.

- Да, уважаема госпожо. Трагедия и героизъм. Струва ми се, оттук нататък ще видим не един такъв случай!.. Изпраща семейството си тоя Осман или Хасан; изпраща го на юг, къде, и той не знае - подпалва своята колиба и тръгва...

- Тръгва?..

- На север, госпожо, да се бие. За земята си, защото тая земя е негова въпреки всичките високопарни слова за български народ... за българска държава...

Като добре школувана светска дама, Франсоаз Леге го слушаше с любезно участие и без да примижи. Ала при последните му думи тя неочаквано побледня (доколкото можеше да побледнее под дебелия слой пудра), зарови брадичка в скъпата кожа, сякаш да скрие там лицето си, и замърмори неразбрано.

- Вашите турци, генерале, станаха нещо като антични герои. "Да изгорим всички мостове зад нас"... - рецитира Маргарет, но се разсмя и махна с ръка.

- Сложете тази фраза като мото на първата си кореспонденция - върна й веднага Бейкър. Ала му липсваше чувство за хумор и думите прозвучаха вяло.

Докато разбитото шосе кривеше и лазеше по нагорнището, те продължаваха да си говорят все тъй закачливо, прикривайки зад усмивки и изискани думи лошото си настроение, умората от пътя, нетърпението си, яда. От време на време в разговора се вмесваше и старата дама, която съвсем не беше мълчалива и дори сутринта ги бе отегчила с многословието си. Ала откак Бейкър каза, че градът е вече близо, и особено откак спомена българите, Франсоаз Леге се затвори в себе си, погълната от някаква тревожна мисъл. Тя се канеше да сподели тази мисъл със своите спътници, да поиска от тях съвет, но все не се решаваше. Не вземаше участие в разговора и баронът. В себе си, както обикновено, той се беше разделил на две и тоя път, понеже отиваха към фронта, водеше напрегнат разговор; обмисляше и съобразявайте какво поведение да държи към руснаците, ако се случеше някой ден те да стигнат до неговата железница.