Стефан Дичев: Пътят към София

Горе, в окрайнината на града, вятърът го срещна и съвсем вкочани нозете му. Дяко искаше да скочи, да ги разтрие, а мигновено се прилепи о насипа и затаи дъх. Гласове! Нощната стража?.. Черни силуети се мяркаха пред белезникавия зид - с пушки на рамо, скупчени, без ред. Краката им шляпат в рядката кал. Единият разправя нещо. Другите се кискат. Дяко напрегна слух да разбере какво говорят, но вятърът пищеше в изсъхналите храсти и до ушите му достигаха само отделни, несвързани слова и смях. Не се смеят, като кучета лаят, мислеше той ненавистно, сложил пръст на револвера си. Как би го изпразнил в черните им гърбове! Едва изчака заптиите да стигнат завоя, надигна се, пресече разкривения крайградски път и потъна в най-близкия сокак.

Тук вятърът не брулеше. По цялото протежение не се виждаше нито една светлинка. И калта беше друга, гъста, лепкава. Подкованите обуща на Дяко затъваха в нея и той с мъка крачеше, като се придържаше ту в единия, ту в другия зид на сокака. Къде щеше да го изведе тоя ням, черен улей? Той вървеше, оставил се повече на чувството си, отколкото на паметта. Веднъж само да излезе в чаршията!.. Пред него белезникавите зидове кривяха, разширяваха се, събираха се; стрехи надвисваха над тях, призрачни порти, клони се протягаха и плетяха мрачен свод, през който примигаха далечните есенни звезди. Задъхан, Дяко се вслушваше в собствените си стъпки и все му се струваше, че някой го следи в тъмнината.

Внезапно зидовете край него широко се разтвориха. Той се озова пред някакъв разхвърлян, хлътнал площад. Встрани, надалеч, светулкат прозорци. По-наблизо се извишава купол на джамия с минаре без връх. Два фенера мъждееха в хлътината и тия два фенера, един срещу друг сред разкривения площад, му припомниха - намираше се в Муселим махала. Тогава е сред турци! Подхванали нишката, спомените избликваха и се редяха. Той ясно си представи пътя до Куру-чешме, представи си го с всичките подробности, с всичките препятствия - и с отчаянието, което бе изпитвал през ония зимни месеци на седемдесет и трета, докато обхождаха с Андреа същите сокаци, ужасени, че делото им се е провалило, че е пропаднало безвъзвратно... Не се провали то ни тогава , ни после ! - каза си Дяко, възбуден от спомените, скри глава в яката и бързешком се отправи към фенерите. Дървеното мостче си е все тук... А колко е придошло дерето! Той премина на другата страна и нагази пак в калта. Кой сокак да поеме? Тесният тъмен, може би безопасен; ала широкият извежда право на Солни пазар - оттам лесно се стига до Куру-чешме.

Избра широкия и отново пое покрай зидове. Тук вече имаше калдъръм и фенери. Той избикаляше светлината им, закриваше се в сянката на стрехите и все по-дълбоко навлизаше в града. На една от пресечките се спря и се ослуша. Пак турци! Поена ги по гласовете - самоуверени, разпалени. Цяла тайфа иде насреща му... Той неволно понечи да се върне, ала онова всегдашно чувство на ненавист, влязло вече в кръвта му, мигновено го спря като с юзди, извърна го, прилепи го към най-близката порта. Той сграбчи револвера си. Открият ли го, ще стреля... Шест патрона са!

Турците приближаваха. От тъмнината, дето се таеше, Дяко ги наблюдаваше с трескави очи. Не са заптии. Сигурно бейски синчаги, окъснели по кафенетата. Говореха за Плевен. Хвалеха Гази Осман. Трепел той там враговете на правата вяра; свършвала се вече силата на московците... Скоро ще видите дали се е свършила, стрелна се злобно в мисълта на Дяко, а зъбите му бяха стиснати, ще се счупят, и сърцето блъскаше в гърдите. Възбудените от разговора мъже минаха само на разкрач от него; лъх на ракия го досегна. Те се отдалечиха и се загубиха в тъмнината, а той още дълго стана опрян о портата, цял в пот, при все че есенният вятър го пронизваше.

Пак пое. Мина между дълги паянтови бараки. През тънките им стени се чуваха стенания, псувни. Улицата смърдеше на карбол и гной. И тук целият град вони на болница, разсъждаваше той. А ето и Солни пазар! Разкривен площад с неравен калдъръм и малки дюкянчета наоколо. Да пресече ли? Навред бяха натрупани сандъци, кошове, цели грамади миризливи бурета. Пазач обикаляше край тях. Ще помисли, че за буретата му! Дяко тръгна да избиколи. Но пред осветеното кафене имаше хора. Не турци. Не и българи. Чужденци - позна ги по широкополите им шапки и по волността, с която се смееха - като ония, пред Градската порта... По-нагоре, след сводестия вход на Керван сарая, светеха два малки хана. Фесове, цилиндри, офицерски наметала се мяркаха пред тях; от закритите с перденца прозорци долиташе женски кикот... Не, тук градът не спеше. Войната тук бе придобила друго изражение.