Стефан Дичев - Пътят към София

Дяко погледна пак към къщата. Ония на прозореца ги нямаше. Гласовете бяха замлъкнали. Само китарата досягаше слуха му, но и нейният строй беше някак чужд - дори не турски, не гръцки, а чужд, както му изглеждаше чужд високият зид от гладки печени тухли и както бе чужда пристройката... Той се спря. Зидът му спомняше нещо. Да! Пристройката тогава я нямаше, но зидът... Андреа на подбив спомена стопанина му... За какво го бе споменал?.. Не, тази къща не е същата. Къщата на Будиновци... Но ето я там! Ето я къщата на Будиновци...

Той направи само десетина крачки, излезе из мъжделивия кръг на фенера и в мрака на есенната вечер пред очите му изплува съседната къща, по-малка, също тъй двукатна, с трипрозоречна издатина и покрив над нея, приличен на кобилица. Зидът отпред беше нисък, каменен, портата по-тясна и без навес. Един-единствен прозорец се виждаше да свети на отсамната страна в горния кат, но и неговата светлина бе затулена от плътно перде.

Него ден Андреа Будинов си наложи и целия следобед остана в къщи. Искаше да изпита волята си; веднъж завинаги да скъса с живота, който водеше напоследък и който живот, Андреа мъчително го чувствуваше, срамеше и него, и близките му.

Той се залови за книгата, която четеше, чете упорито, с предаденост, със страст, но скоро тъкмо тая предаденост и тая страст, така присъщи на всичко, което младият мъж вършеше, събудиха в душата му предишните терзания. Той се отпусна на леглото и вторачи очи в потона. Лежеше, пушеше цигара след цигара и искаше да не мисли за нищо. А колко странно! Тъкмо това го караше да мисли за войната с нейната неизмерима надежда и с бездната от отчаяние, която зина, откак руснаците бяха спрени при Плевен; за себе си в тая бездна... Малодушие, недоверие, говореше си той по оня безгласен начин, при който само силно очертаните му вежди ту се събираха над носа, ту изведнъж и високо се надигаха. Всичко е в моята глава. Те там се бият, мрат за нас... а аз тука преценявам какво е... защо е... колко ще трае...

Но той не преценяваше. И да искаше, не можеше да прецени, защото бе така пристрастен, целият строй на мислите му така нагласен, че залиташе в една или друга посока, а после разочарованието опустошаваше и сърцето, и душата му - до нова надежда и до още по-мъчително стремление... Ако можехме ние тук да помогнем с нещо, разсъждаваше възбудено той и се обвиваше в дим. С някоя чета... Или да нападнем обозите им? Но с кого? - питаше се горестно. С кого, щом всеки го е страх и от предишния ни комитет, речи го, не е останал никой...

Той продължаваше да крои и да се лута, докато внезапно се опомни и отчаяно махна с ръка. Не падне ли Плевен, всичко ще отиде нахалост. Брат му Климент, лекар в една от болниците на английската мисия, споменаваше за преговори в Лондон; преговори за примирие по почин на Русия - чул го от самия Сен Клер, английския съветник на коменданта. Руските войски щели да се оттеглят зад Дунава...

Тая непоносима мисъл съвсем го разстрои. Той скочи. Запали нова цигара. Тръгна мрачен из стаите. Спря се, пак тръгна... Беше черноок, двадесет и пет - двадесет и шест годишен, тънък и слаб, с дълги крайници, от което изглеждаше по-висок, с лице напрегнато, твърде тясно и бледо - лице на постник, както казваше насмешливо баща му, но което жените винаги забелязваха. Някаква изразителност криеше всяко движение у тоя младеж, една широка амплитуда от нежност до грубост, в която нямаше преходи. В класното училище той преподаваше отечествознание и история на света, а напоследък, защото тъй се случи, че много бе пътувал, още и французки език. Понякога той тайно пишеше и стихове. Каква нужда на душата му засищаха те, какви достойнства имаха, защо се срамуваше от тях и бързаше да ги скрие дори от брат си Климент, той не се запитваше. Ала както в тези съкровени часове, така и в училището той биваше все същият - спонтанен, пламенен. По-старите учители неведнъж го предупреждаваха да внимава пред учениците; чуят ли дума, те я носят в домовете си, а навсякъде има турски уши. И с ума си той се мъчеше да бъде благоразумен. Но това само увеличаваше хаоса от противоречия, в който живееше напоследък. Колебания, съмнения, тъй неприсъщи на характера му, го препъваха на всяка крачка; той се чувствуваше самотен и неразбран...

Излезе от стаята си. В салончето, залепили се на издадените към съседския двор прозорци, бяха жената и момчето на другия му брат Коста. Като ги видя, той се обърна да се върне, но Славейко викна подире му:

- Чичо, бързай да погледаш, чичо!