Робърт Лъдлъм - Факторът на Хадес

На подиума началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард с масивната си глава и мустаци, доминиращи над цялото му лице, ръкопляскаше с останалите. Накрая пристъпи напред, за да започне с приветствието.

17:30 ч.

Джон и Ранди стояха на няколко крачки един от друг, слели се с тълпата. Успяха да се измъкнат от преследвачите си и пристигнаха преди около половин час в Лонг Лейк.

След това решиха да променят някак си външния си вид. Накрая откриха отворен магазин за дрехи, после за детски играчки и накрая аптека на главната улица, която бе една от малкото магистрали, пресичащи Адирондакските планини. Закупиха си необходимото и използваха една обществена тоалетна, за да се преоблекат. Когато излязоха, той бе с тъмен тен и изглеждаше досущ като местен жител. Носеше глупави ловни панталони и яке. Бе с къдрави черни мустаци, които отлепи от една детска маска. Ранди бе облечена в невзрачни сиви дрехи и носеше грозни лачени обувки. Над боядисаните в черно коси бе захлупила сламена шапка.

Навсякъде бе пълно с чуждестранни кореспонденти и журналисти, погълнали изцяло вниманието на хората, така че привлякоха твърде малко любопитни погледи. Все пак в периферията около подиума специалните служби, ФБР и охраната на Бланчард неуморно оглеждаха тълпата за неприятности.

Джон и Ранди начесто сменяха позициите си. Държаха главите си приведени, бяха тихи и усмихнати. Фигурите им изглеждаха отпуснати и лениви.

Когато всички се разкрещяха „Да живее шефът“ и заръкопляскаха, а президентът и Виктор Тремон се заизкачваха по платформата, Ранди се приближи и прошепна на Джон:

— Жената с късата сребриста коса е Нанси Петрели, а генералът на втория ред зад адмирал Броуз е Каспър Нелсън.

— Очаквах, че старият генерал Салонен и Бен Слоут също ще са някъде наоколо.

Планът им беше прост. Да си пробият път възможно най-отпред, да привлекат вниманието на президента и да извикат историята си. Да размахат документите. Да обвинят Тремон и кохортата му пред всички, надяваха се да паникьосат някой от съучастниците му, така че да се саморазкрие. Поне да убедят президента да ги изслуша. Все пак беше обществено събиране.

Всичко това бе възможно, ако ги споходеше луд късмет.

В най-лошия случай искаха да спечелят време, за да може Марти да проникне в кабелната телевизия и на екрана да се появи Мерсер Хаддейн, който да подкрепи твърденията им.

Но първо трябваше да си пробият път през множеството, без да привлекат вниманието на стотиците охранители, които се напрягаха да следят за нарушители, смутители, терористи и… тях.

17:09 ч.

Езерото Магуа

Марти трескаво работеше с компютъра в малкото студио, на чиято техника би завидяла всяка телевизионна компания.

— Къде си, къде си, чудовище? Знам, че си някъде там. Дай ми кодовото име и паролата, твойта кожа! Още веднъж, телефонната компания е…

Мерсер Халдейн стоеше отвън с четиримата техници и купчина изплюти от принтера записки. Зад тях висеше огромно пано с пейзаж от Адирондак, а в далечината блестяха високите скали на върховете Уайтфейс и Марси. Потеше се. Непрекъснато попиваше влагата по челото си, докато наблюдаваше през стъклото Целербах. Често и нервно поглеждаше часовника си.

— Най-сетне, да! Мой си! Вътре съм! В телефонната централа. Сега, свържи ме с локалната телевизионна станция. Хайде, дай кабела! Хайде… хайде… знам, че искаш да те открия… да. Това е … Проклятие!

Питър вардеше в коридора, ослушвайки се за предупредителен сигнал от Самсон. Също непрестанно гледаше към часовника си. Мислите му бяха погълнати от титаничните усилия на Марти.

— Аха! Пипнах те! Сега в контролната стая. Сега тръгваме… ето ни… гнилост и мръсотия! Няма да ме спреш… не можеш… — Потта капеше от лицето му, а пръстите летяха по клавишите, търсещи ключа към системата.

17:12 ч.

Лонг Лейк

Докато генерал Окснард продължаваше да говори за удивителните добродетели на Виктор Тремон и мъдростта на президента, Джон и Ранди бавно се приближаваха един към друг. Смит разпозна белязания убиец на Тремон, потънал в разговор с някакъв мъж. Предположи, че е шефът на присъстващите агенти от ФБР. Ал Хасан посочи с ръка към тълпата и размаха някакви фотографии. Не бе трудно да се досети чии са снимките. Сподави тревожния си възглас.

Джеси Окснард привърши встъпителните слова и президентът излезе напред. Лицето му бе тържествено, а погледът последователно огледа лицата от публиката, а после направи същото с изтъкнатите личности, седнали отпред.