Робърт Лъдлъм - Факторът на Хадес

— Спри! — извика Джон.

Със свистене на гуми тя отби от пътя и скри колата между дърветата. Грабна узито и една М-16, а Смит се въоръжи с две М-16. Изскочиха от колата и пробягаха двайсетина метра назад. Обръщайки се, видяха три джипа да се носят по пътя.

— Това е той — Джон разпозна Ал Хасан на предната седалка в първата машина. Спомни си го от преживяванията в Сиера.

— Ал Хасан — Ранди го бе видяла при престрелката около караваната.

— Стреляй с всичко, което имаме, за да си помислят, че сме повече, но гледай да не уцелиш гумите.

— И защо не?

— Ще ги накараме да ни преследват и да оставят вилата на мира.

Използвайки двете си ръце, те започнаха бързо да сменят позициите си и да стрелят по колите. Уцелваха предимно въздуха, но причиниха достатъчно вреди, че да накарат колите да свият от пътя. Когато и последната от тях спря, Джон и Ранди скочиха обратно в караваната. Ранди натисна газта докрай и подминавайки Ал Хасан и хората му, все още неосъзнали се от внезапната атака, видяха, че предните гуми на единия джип бяха простреляни.

— По дяволите! — изруга Джон.

— Ако се наложи, Питър и Самсон ще се погрижат за тях.

Другите две коли бяха с разбити прозорци, но без особени повреди. Бързо излязоха отново на пътя. В огледалото за обратно виждане забелязаха, че двама мъже изскочиха от повредения джип и се качиха по другите коли.

— Дръж се на разстояние от тях, докато стигнем Лонг Лейк, Нека да ни преследват.

— Сладка работа — отвърна Ранди, имитирайки гласа на Питър.

16:52 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

Слънцето бе ниско над планинските върхове и течеше един от онези красиви следобеди, които предизвикват тръпка у всеки любител на природата. Оранжеви и жълти цветове обагряха вековните дървета. Боровете растяха стройно нагоре към синьото небе. Въздухът бе свеж и чист. Маргаритките все още цъфтяха. На моравата в средата на огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“ бе издигната платформа. Поседнали на бели сгъваеми столове, цяла група влиятелни люде очакваха началото на церемонията. Зад тях се бе събрала оживена тълпа.

В специалната шатра, издигната от охраната му, президентът Самюел Адамс Кастила се наслаждаваше на празненството. Съставена от местни граждани, представители на повечето държави, редактори, репортери от всички важни издания, публиката бе всичко, което един президент би желал пред избори.

Тази историческа церемония щеше да се предава до всяко кътче на планетата, но което бе по-важно — до всеки американски дом, и щеше да превърне преизбирането му в детска игра.

До него стоеше Виктор Тремон, чийто поглед бавно се плъзгаше по множеството. Мислите му не бяха толкова весели. Изпитваше мрачно предчувствие, сякаш баща му се бе надвесил до рамото му и повтаряше: „Никой не може да има всичко, Вик.“ Знаеше, че не съществува основание за подобни пораженчески настроения, но не можеше да отхвърли безпокойството. Онзи дяволски Смит и сестрата на глупавата Ръсел отново се бяха изплъзнали от ръцете на Ал Хасан. Бяха изчезнали, а Тремон нямаше вести от арабина.

Въпреки увереностга, че се е подготвил за всякакви неприятности, беше угрижен и оглеждаше тълпата за двойката. Как му се искаше да не бе отговарял на обаждането на София Ръсел. Защо се бе сетила за тази бегла среща преди повече от десет години? Случайност. Напълно непредвидим елемент в цялата игра.

Но и това не го спря.

За пореден път започна да анализира действията си, когато прозвучаха първите викове:

— Да живее шефът!

— Наш ред е — каза президентът. — Това е велик момент, д-р Тремон. Да извлечем всичко от него.

— Съгласен съм, господин президент. И отново благодаря за честта.

Охранявани от специалните служби, излязоха навън. Ръкоплясканията станаха оглушителни. Двамата мъже се усмихнаха и махнаха с ръце. Следвайки дадените по-рано инструкции, Тремон отстъпи, за да позволи на президента да мине пръв. Последва го, опитвайки се да запамети всяка подробност от този велик момент. Платформата бе украсена в червено, бяло и синьо. Зад нея бе инсталиран огромен екран, така че всеки да вижда известните личности от целия свят, които щяха да държат речи на живо.

Спряха се на стълбите, за да продължат аплодисментите. Шестте реда, заети от насядалите изтъкнати личности, станаха на крака, за да поздравят президента. Тук бяха всички членове на кабинета, включително сияещата Нанси Петрели, председателят на обединените щабове със секретаря си генерал-майор Нелсън Каспър, конгресменска делегация от Ню Йорк и посланици от петдесет държави.