Робърт Лъдлъм: Факторът на Хадес

— Времената са ужасни — започна той. — Светът страда. Милиони умират. Но все пак ние сме се събрали тук да празнуваме. И това е напълно уместно. Човекът, когото ще удостоим с върховната чест, ще остане в историята не само като проницателен учен, но и като голям хуманист. Той…

Докато президентът продължаваше с напевен и все по-силен глас, Джон и Ранди безпрепятствено продължаваха напред, понякога само на стъпка един от друг, понякога раздалечени на няколко метра. Внимаваха да не ядосат някого. Да не предизвикат ненужно внимание. Да изглеждат погълнати от безкрайно благодарствената реч, която бързо се приближаваше към своята кулминация.

— …За мен е огромно удоволствие да връча най-високото цивилно отличие на нацията на д-р Виктор Тремон, ослепителното слънце, разпръснало дълбокия мрак, в който всички бяхме потънали.

Тремон се опита да изглежда сериозен, но поласкан, покорен, докато с върховни усилия потискаше гръмогласния си триумфиращ смях. Накрая се получи някаква гротескна гримаса. Приближи се към президента. Медалът бе връчен и приет със скромно вълнение. Гигантският телеекран присветна и се появи образът на британския министър-председател, надвиснал над всички присъстващи.

17:16 ч.

Очите на Надал ал Хасан бавно пресяваха развълнуваното множество. Лицето му беше безизразно. Поклащаше глава, сякаш редеше мантра, докато погледът му се спираше върху нечия физиономия, напомняща за единия или другия преследван, върху познато рамо или изпъкваща сред масата войнишка стойка.

Сигурен бе, че са някъде тук. Смит доказа, че е много по-способен и опасен противник, отколкото си бе представял. Нямаше вяра в местната полиция, във ФБР, в частната сила за сигурност на Макгроу, състояща се от остарели войници и уволнени полицаи, и добре знаеше, че специалните служби ще се ограничат изцяло със защитата на президента. Охраната на Виктор Тремон и целия проект „Хадес“ лежеше върху неговите плещи.

Изучаваше лицата с леко присвити очи. В хладния сумрак белезите по лицето му изглеждаха още по-дълбоки. Вдишваше ароматния дим, донесен от комините на къщите. Това му напомни за младостта, прекарана край номадските огнища на родния Ирак. Но тези спомени не го радваха. Измина труден път от онова примитивно начало и проектът „Хадес“ бе кулминацията на дългото му бягство от мизерията. Никой не можеше да го спре пред крайния успех.

Когато си помисли за това, ги видя.

Смит се бе дегизирал в смешни ловджийски панталони, яке и си бе залепил черни рошави мустаци. Жената от ЦРУ носеше сиви дрехи, беше си потъмнила косата и криеше лицето си под широката периферия на сламена шапка. Не можеха да се скрият от него.

Подвикна на Макгроу и си запробива път сред тълпата. От тялото му струеше възбуда.

17:16 ч.

Езерото Магуа

В очите му се четеше безумие, приведен толкова ниско над клавиатурата, че потта капеше върху нея. Марти се бореше с последната бариера, преди да получи контрол над кабелното предаване. Отдавна бе спрял да мърмори и да вика. Беше потънал в дълбоко и упорито мълчание.

Мерсер Халдейн стоеше с техниците пред единствената камера. Тя бе включена, фокусирана и готова за снимане. Под горещите прожектори продължаваше да попива потта, която не спираше да се стича от челото му. Никой не продумваше. Стаята сякаш щеше да експлодира от напрежение.

Зад вратата на студиото Питър вече не се ослушваше за шумове в коридора или където и да е било, а бе погълнат изцяло от тишината, която сякаш се проточваше до безкрай. Нямаше представа какво се случва в Лонг Лейк, но знаеше, че речите са започнали преди десетина минути и се надяваше Джон и Ранди вече да са някъде около трибуната и да крещят обвиненията си пред президента, публиката, специалните служби, Тремон и световната общественост.

Обвинения, които не биха могли да докажат… освен ако Марти не извършеше пробив в следващите няколко секунди.

17:17 ч.

Лонг Лейк

Джон и Ранди се бяха добрали до втория ред от плътно притиснатите един в друг зрители. Точно отпред беше платформата, окичена с патриотични символи. Цялата тълпа, генерал Окснард, Тремон и президентът гледаха към гигантския образ на британския министър-председател, който изразяваше възхищението и благодарността си към Виктор Тремон.

Джон пое дъх, даде знак на Ранди и двамата грубо разбутаха последния ред от хора.