Робърт Лъдлъм: Факторът на Хадес

Виктор Тремон измъкна малка черна кутийка от джоба си.

Надал ал Хасан с готово за стрелба оръжие тревожно оглеждаше страничния коридор.

Тремон натисна един бутон. Цялата стена тежко се плъзна наляво, откривайки зад себе си врата, направена от най-здравата известна стомана. Тремон бе поръчал изграждането й, когато премести операциите на Бланчард в Адирондак. Набра необходимата комбинация и някаква пневматика издигна вратата на половин сантиметър и бавно я отвори.

— Умно — каза Джон, като пристъпи от главния коридор, здраво хванал с две ръце беретата. Насочи я към двете фигури. Докато Мерсер Халдейн говореше на вцепенената публика, Смит видя как Тремон се измъква. Притиснат от тежестта на многото тела, Джон не успя да се придвижи с бързината, която искаше, но това вече нямаше значение. Беше го открил.

Надал ал Хасан никога не се колебаеше. Тънка усмивка пробяга върху тясното му лице. Протегна ръка и стреля със своя глок, преди ехото от думите на Смит да е заглъхнало.

Куршумът мина на косъм от гърлото на Смит.

Джон също не се колебаеше, но и не пропускаше. Целият ужас на изминалите две седмици премина в една незабравима секунда. Натисна спусъка и Надал ал Хасан политна беззвучно напред. Просна се по лице, а до главата му върху сивия бетон се образува червена локва кръв.

Куршумът на Виктор Тремон също не пропусна целта си. Заби се като леден меч в лявото бедро на Смит. Ударът го блъсна назад към стената, поради което вторият и третият изстрел на Тремон бяха нахалост и оловото, рикоширайки, се изгуби към главния коридор.

Облегнат в стената, Джон полагаше усилие да остане в съзнание. Отново стреля. Куршумът попадна в дясната китка на Тремон, изби пистолета му и го отхвърли към полуотворената врата. Металното оръжие прелетя и се плъзна по пода. Звукът огласи мазето като замиращ вик.

Влачейки окървавения си крак, Джон се приближи до масовия убиец.

Тремон не трепна. Вдигна брадичка и очите му се озариха от увереността на човек, убеден, че всеки си има цена.

— Ще ти дам един милион долара! Пет милиона!

— Нямаш милион долара! Вече не. Ти си мъртъв. Чака те електрическият стол.

— Няма да ме открият — той махна с глава към полуотворената врата. Унищожих плановете. Никой не знае за този изход. Наех за изграждането му чужденци. Парите вече са преведени в чужбина и са недосегаеми.

— Помислих, че имаш някакъв резервен план.

— Не съм глупак, Смит. Никога няма да ме заловят.

— Не си глупак — съгласи се Джон. — Ти си изрод. Убиец на милиони. Но това е статистика. За тях с теб ще се оправя светът. Но ти уби София, а това е лично. Това е само моя работа. Ти си решил съдбата й с едно махване на ръката. Ето така: „Елиминирайте я.“ Сега е мой ред.

— Половината! Ще ти дам половината! Един милиард долара! И още! — Тремон се присви до огромната стоманена врата. Трепереше.

Джон закуца напред. Дулото на беретата гледаше зловещо Тремон.

— Аз я обичах. И тя ме обичаше. Сега…

— Не, Джон! — чу гласа на Ранди зад себе си. — Недей! Не си струва.

— Какво знаеш ти? Аз я обичах, по дяволите! — пръстът му обви плътно спусъка.

— С него е свършено, Джон. ФБР са тук. И ЦРУ. Пипнаха всички. Серумът е на път и ще спре смъртта. Антибиотиците са конфискувани. Остави ги да се разправят с него. Нека светът го съди.

Лицето на Смит беше гневно. Очите му горяха като въглени. Направи още една стъпка и пистолетът му замря на сантиметър от треперещата физиономия на Тремон. Арогантният злодей се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Чу се само изпръхтяване.

— Джон? — гласът на Ранди внезапно бе станал нежен и близък.

Погледна през рамо и видя София. Беше нейното красиво интелигентно лице, очите й, ведрата усмивка. Премигна. Не, това бе Ранди. София! Ранди. Тръсна глава, за да я проясни. Знаеше какво иска Ранди и какво би искала София.

Принуди се да си поеме още веднъж дълбоко въздух. Погледна тресящото се нищожество пред себе си. Наведе пистолета и влачейки ранения си крак, тръгна обратно по коридора. Подмина Ранди и редицата агенти на ФБР и ЦРУ. Някои понечиха да застанат на пътя му.

— Оставете го — меко им каза Ранди. — Ще се оправи. Просто го оставете.

Джон чу думите зад себе си. Но сълзите му го бяха заслепили. Не бе в състояние да ги спре. Не искаше. Капеха безшумно по земята. Обърна гръб на мрака зад себе си и закуцука към далечните стълби.

Шест седмици по-късно, началото на декември