Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Успя да се изправи и тръгна, препъвайки се. След няколко крачки се блъсна в някакъв човек, който полетя назад и падна на земята. Дъждът го скри, преди Варщайн да намери отново равновесие и да успее да му помогне. Продължи напред. Пред него изникна преобърнат автомобил, вероятно ударен от светкавица. На някои места металът се беше издул, а на мястото на колелата бяха останали само обгорели изкривени джанти. Покрай него минаха няколко души, които силно размахваха ръце. Лицата им бяха изкривени от ужас и устните се движеха, но трясъкът заглушаваше всичко. Варщайн се опита да си спомни разположението на постройките върху обекта, но не успя. Намираше се някъде между оградата и столовата, но това бе всичко, което можа да си спомни. Ако направеше само няколко крачки напред в погрешната посока, го грозеше опасността да попадне или под ударите на свличащите се камъни, или да се блъсне отново в оградата. Просто прекрасно, помисли си саркастично. Можеше свободно да избира да бъде смазан или опечен на грил. Но не можеше и да остане, където беше. Усещаше, че бурята още не бе преминала, дори, напротив — най-лошото тепърва предстоеше.

Земята отново се разтресе, този път много по-силно. Варщайн усети как под краката му нещо се раздвижи — тежко, могъщо вибриране и треперене, сякаш огромен великан се бе обърнал и бе заел друго положение.

Някакси успя да се задържи изправен и дори намери точка за ориентация — огромно жълто петно се появи за миг изпод дъжда и отново се скри. Не бе достатъчно близо, за да го различи, но въпреки това вече разбра къде точно се намираше. Жълтото чудовище бе транспортна машина, която стоеше недалеч от входа на тунела. Бе се приближил повече, отколкото смяташе. След това видя сянката отзад и предположението му се превърна в сигурност. Тъмнината пред него бе по-наситена, отколкото от другата страна — беше върхът, който поглъщаше светлината от светкавиците. Продължи напред, сложил едната ръка пред лицето си, а другата протегнал напред като слепец в непозната обстановка. Разминаваше се с хора, които се опитваха да се скрият от вилнеещата стихия, но силуетите им му изглеждаха чужди и заплашителни, а между тях се движеше нещо друго, което не бе сянка, но не бе и някаква субстанция, а нещо междинно, непринадлежащо към тази реалност, дошло от друг, непознат свят.

Това, което ставаше наоколо, не бе буря и не бе действително. Природните стихии бяха обезумели, но безумието им не бе причината, а следствието от това, което ставаше. Вратата бе отворена и тесният процеп се бе превърнал в широка пролука, през която чудовището подаваше лапите си и забиваше нокти в реалността, опитвайки се да се измъкне навън. Нещо чуждо напираше да влезе в света и то бе толкова непознато и различно, че природата с всички сили се съпротивляваше срещу присъствието му. Варщайн внезапно осъзна, че се намираха в центъра на война, на първата битка между силите на Тук и Сега и на Някога и Някъде, на Хаоса срещу Реда, битка на неведоми сили, в която щяха просто да бъдат смачкани. Трябваше да се махне, трябваше да отиде в планината. Тунелът бе най-сигурното място. А може би и там го очакваше смъртта, но в този момент бе твърдо убеден, че ако бурята продължаваше все така да се усилва, всички щяха да намерят смъртта си тук навън. А бурята наистина се усилваше.

По-късно щеше да осъзнае, че мощният сблъсък на незнайните природни стихии бе продължил само минути, но през тези минути времето сякаш бе спряло. Трябваше да направи само още десетина крачки и щеше да е на сигурно място, но имаше чувството, че се намира в кошмар, където бягаш и бягаш, но не помръдваш от мястото си.

Нещо твърдо го удари в лицето. Той извика силно, падна на колене и вдигна ръка към бузата си. Първо усети кръвта, а после се появи и тъпата пулсираща болка. Чак когато за втори път усети силна болка в рамото, разбра какво става.

Валеше град и той усещаше ударите по раменете и гърба си. Скочи, крещейки от болка, и се запрепъва напред към спасителната сянка. Ледените късове бяха с различна големина — от големи колкото топка за тенис до миниатюрни иглички, които се забиваха между пръстите в лицето и кожата му. Вече крещеше, без да спира, но вилнеещата буря заглушаваше гласа му и той самият не се чуваше. Вървеше под смъртоносната завеса от вода и лед и се молеше да не изгуби посоката. На много места по тялото му вече имаше кръв и се чувстваше, сякаш го бяха удряли с чукове. Още само две минути и щеше да умре в този ад.