Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— А може и наистина така да беше — каза тихо Варщайн.

Видя как в очите на Франке проблясна гневно пламъче. Но острата реакция, която очакваше, не последва, Франке само го изгледа ядосано, после се завъртя на токовете и се отдалечи.

Варщайн остана по-дълго облегнат на стената не само за да събере сили, а и да се опомни. Като хипнотизиран бе вторачил поглед в сводестия вход, зад който светът като че ли бе престанал да съществува, и за секунди дори се запита с пълна сериозност дали наистина не бе така. Той и хората около него бяха живи и поне за момента бяха на сигурно място, но какво ставаше навън? Продължаваше ли Животът или предсказанието на Зарутер се бе сбъднало и Вратата се бе отворила и го бе погълнала?

На него самия мисълта му се стори абсурдна, но не бе забравил какво видя навън, зад дъжда. Запита се защо не разказа за това на Франке, но веднага си даде отговор: Защото Франке не би му повярвал. Защото не искаше да му вярва.

Леко потреперване под краката го изтръгна от мислите му. В първия момент не бе сигурен, но в следващите секунди движението се повтори и той не бе единственият, който го забеляза. Мъжете наоколо застинаха от ужас по средата на разговорите си. Някои погледнаха нагоре, очаквайки, че покривът над главите им ще се срути. Но укрепената с железобетон скала не помръдна. Засега.

Варщайн погледна към входа. Мракът отвън като че ли бе станал още по-черен и той изведнъж изпита чувството, че там нещо пълзи и се приближава към тях. Може би бяха черните същества от видението му или пък нещо друго, още по-лошо, но нещо се движеше в тъмнината. Отърси се от тази мисъл. Дори и така да беше, никой нямаше да го чуе. А и как да им го каже — силите, които бяха предизвикали с безразсъдните си действия, не бяха нещо, което може да се опише, за да ги предупреди. Можеха само да чакат и да се надяват, че ще им се размине. Варщайн се отдели от стената и тръгна да търси Франке. Не беше единственият, който бе ранен. Прецени, че вътре има събрани около стотина мъже, всички мокри до кости и изтощени, мнозина с кървави драскотини по лицата и ръцете и всички до един със същия непонятен ужас в очите. Макар че в тунела имаше достатъчно място поне за десет пъти повече хора, всички се бяха скупчили на около двадесетина метра навътре от входа на тунела. Приличаха на стадо уплашени животни, приютили се от природните стихии, които ужасено се блъскаха едно в друго.

Откри Франке чак в края на групата, увлечен в разгорещен спор с Хартман и един друг мъж, облечен в бяла престилка на техник.

Варщайн не можа да разбере за какво спорят, защото, когато го забеляза, Франке спря по средата на думата си. Техникът използва възможността и бързо се отдалечи, а Хартман поглеждаше ту към Франке, ту към Варщайн.

— Варщайн, добре, че идвате! — Франке посочи ядосано към шефа на охраната. — Може би ще послуша поне вас!

— За какво става въпрос? — попита Варщайн и погледна Хартман, но единственото, което прочете върху лицето му, бе смесица от решителност и инат.

— Може би ще успеете да налеете малко разум в главата на този луд човек тук! — прогърмя Франке. — Иска да излезе навън!

— Нали не го мислите сериозно?! — ужаси се Варщайн.

— Няколко от моите момчета са навън — отвърна Хартман. — Трябва да видя какво става с тях.

— Нищо няма да може да видите, Франке е прав — истинско самоубийство е да излезете сега, повярвайте ми. Който иска да излезе, си играе със смъртта.

— Това е просто буря! — упорстваше Хартман.

— Не е — възпротиви се Варщайн. — И вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Бъдете разумен! Хората, които не са тук със сигурност са се скрили в някоя от бараките. А дори и да не са, не можете на никого да помогнете.

— Аз отговарям за сигурността на строежа и вие сам казахте, че който е навън, е в опасност. Наистина ли искате от мен да остана тук и да не предприема нищо?

— Заблуждавате се, Хартман. Който все още е навън, вече е мъртъв. Знам какво говоря, аз самият едвам успях да дойда дотук!

— Преувеличавате, Варщайн — обади се нервно Франке. — Край на дискусията! Оставате тук, докато всичко премине! Все някога тази поразия ще престане!

— Това изобщо не е буря — повтори Варщайн и този път Франке не можеше да се направи, че не го е чул.

— Стига сте говорил глупости, младежо! — каза той остро. — И какво, по дяволите, е тогава, щом не е буря?

— Това, за което Зарутер ни предупреди — отвърна Варщайн. Какво ви става, Франке? Сляп ли сте? Виждал ли сте друг път подобна буря?