Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Варщайн извика силно и вдигна ръце пред лицето си. Този път и другите я видяха. Мъжете до него подскочиха от уплаха, свиха се и вдигнаха ръце над главите си. Чуха се псувни. Приглушеният грохот, който досега само Варщайн чуваше, се стовари върху им, увеличен стократно от върховете наоколо, и земята под краката им наистина потрепери. Дизеловият двигател спря. Някъде се чу шум от счупено стъкло и от склона на върха се отдели малка каменна лавина, която разкъса част от оградата. С ъгълчетата на очите си Варщайн видя как неколцина мъже се втурнаха да се скрият на сигурно място, но не разбра дали успяха навреме да избягат от каменната маса. А след това дойде бурята.

Без да се приближава, просто изведнъж бе тук. Сивочерни планини от облаци се появиха от нищото и погълнаха небето над строителната площадка. Ужасените писъци на Варщайн бяха заглушени от страхотен продължителен гръм и секунда по-късно се спуснаха сини, прави като свещи светкавици, които, падайки върху телената ограда и електропровода, предизвикаха хиляди искри.

Почти веднага започна и да вали. Но както бурята не беше обикновена буря, така и дъждът не бе просто дъжд. Сякаш от небето се спусна леденостудена водна стена с такава сила и мощ, че Варщайн и другите около него се олюляха. За секунди бе мокър до кости и дори не можа да си поеме дъх. Вдигна ръце над главата, за да предпази лицето си и се опита да се ориентира. Трябваше да отиде в къщата. Дъждът плющеше с такава сила, че му беше трудно да се държи изправен на краката си. Под него вече имаше няколко сантиметра вода и започнаха да се образуват малки потоци, които не след дълго щяха да се превърнат в пълноводни реки.

Заслепен почти напълно и олюлявайки се, тръгна нанякъде. Облаците покриваха небето изцяло и отникъде не проникваше слънчева светлина. Дъждът правеше още по-трудно различаването на каквито и да било предмети наоколо. Капките се забиваха като остри игли в лицето му, а когато попаднеха в очите, изпитваше силна болка. Затова бе присвил клепачи и от сълзите погледът му се замъгляваше още повече. Земята продължаваше да се тресе. Камъните не спираха да се търкалят по склона на върха и превръщаха подножието му в смъртоносен капан. От непрекъснатите светкавици въздухът трепереше и всички движения и очертания изглеждаха изкривени и нереални, чужди. Светът се бе раздвижил в посоката, където се намираха Хаосът и Безумието.

Варщайн вървеше приведен и с клатушкаща се пиянска походка. Инстинктивно бе поел отново към столовата, която бе най-близката постройка. Бе се отдалечил само на няколко крачки, когато връхлетя бурята, но вече бе изгубил ориентация. Изведнъж се озова пред вътрешната ограда, която минаваше зад бараката със столовата, и за малко не се блъсна в нея. Това сигурно щеше да му струва живота, защото в същия миг върху телта падна синкава светкавица. Ужасен звук като с камшик блъсна тъпанчетата му. Телта пламна като жичка на електрическа крушка. Разтопен метал се разхвърча във всички посоки и макар че оградата вече не съществуваше, сини линии от чиста пукаща енергия я очертаха за секунди. Тласък от невидим юмрук отхвърли Варщайн и той падна по гръб в тревата. Вдигна ръце пред лицето си и се сви като малко дете. Около него валеше разтопен метал. Отвсякъде съскаше и святкаше. Изригваха малки гейзери от пара и няколко капки от разтопената тел го уцелиха. Извади късмет, че не попаднаха върху лицето и ръцете му, а дрехите бяха така прогизнали, че белият метал изгасна, преди да е стигнал до кожата.

През това време бурята се усилваше все повече и повече. Гръмотевиците вече се бяха слели в един-единствен непрестанен тътен, който поглъщаше всички останали звуци. Пелената на дъжда бе така плътна, че не можеше да различи нищо на един метър разстояние. Даже светкавиците, които падаха около него, приличаха само на синкави проблясъци. Някъде нещо гореше. Варщайн различаваше движещия се червен пламък, без да може да установи какво точно и къде гореше. Помисли си за Армагедон. Да, изглеждаше като Свършека на света. Ако някой ден наистина дойдеше денят на Страшния съд, сигурно така щеше да започне.

А може би вече бе започнал?

Варщайн мъчително се надигна и все още полуприведен, се опита да се ориентира. Намираше се до оградата, но не можеше да разбере наляво или надясно трябва да върви, за да стигне до тунела. Той може би беше единственото сигурно място, където можеше да се спаси от този потоп. Гореше най-малко една от бараките, но той бе сигурен, че на бурята ще са и нужни най-много пет минути, за да разруши това, което е останало пощадено от огъня. Трябваше да се добере до тунела!