Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Опашката бързо напредваше и макар че Варщайн не бе казал нищо повече, порциите и на двамата бяха доста оскъдни. Той не се оплака, а побърза да седне на едно свободно място до прозореца. Хартман се присъедини към него.

Ядяха мълчаливо, но Варщайн усещаше, че Хартман не без причина седеше на една маса с него, както и че не бе дошъл при него просто от вежливост. При създаденото положение той трябваше пръв да започне разговора. Но се чувстваше все още малко неудобно и затова обядът приключи, без да са говорили. Чак на десерта Хартман наруши неудобното и за двамата мълчание.

— Успокои ли се най-после?

— Франке ли? — Варщайн наведе поглед към малиновия крем. — Доколкото му е възможно, да. Поне така ми се струва. С него човек не може никога да бъде сигурен.

— Нас във всеки случай здраво ни тормози — дълбоко въздъхна Хартман. — След две седмици този строеж ще е по-добре охраняван от военна база. Разбрахте ли, че се опита да издейства огнестрелно оръжие с бойни патрони за патрулите с кучета?

Варщайн погледна изненадано, но явно в погледа му е имало и уплаха, защото Хартман веднага се опита да го успокои.

— Нищо не стана. В радиус от петстотин километра няма нищо, по което си заслужава да се стреля. Добре, че и властите мислят така.

— Знам една цел — каза замислено Варщайн.

Хартман се засмя.

— Ако мислите за същото, за което и аз, сам ще осигуря мунициите. Сигурно е заради жегата. — Той отново бе станал сериозен. — Проклетото време подлудява всички ни. Влизахте ли през последните дни в тунела?

Варщайн поклати глава:

— Не.

— Като в пещ е. Направо ми е жал за момчетата вътре. Никой не ги е предупреждавал, че ще трябва да работят в микровълнова печка.

— Сигурен ли сте? — попита Варщайн. — Искам да кажа, че планината не се нагрява като ламаринена колиба. Обикновено вътре е по-скоро студено. Преди две седмици влиза да провери данните от измервателните уреди и ако имаше нещо необичайно, те щяха да покажат отклонението.

— Днес сутринта бях вътре — увери го Хартман. — Сигурно имаше четиридесет градуса, така поне си мисля. Отдъхнах си, като излязох навън. Е, дано скоро завали. Крайно време е.

— Бурята едва ли ще стигне до нас — отвърна отнесено Варщайн. Бе проверил терминала на лазера само преди половин час и уредите не показаха нищо извънредно. Хартман сигурно се заблуждаваше.

— Коя буря? — попита Хартман.

— Не чухте ли гръмотевиците? — Варщайн с мъка се върна към действителността. Ще провери още веднъж с компютъра, щом се върне!

— Гръмотевици ли? Не — засмя се Хартман. — Но слушах прогнозата за времето преди половин час — цяла Швейцария се мъчи в жегата. Сигурно така ви се е счуло.

Варщайн бе сигурен, че не се е излъгал, но не си заслужаваше да се препират за такова нещо. Освен това и почивката вече свършваше, а чувстваше, че Хартман таи още нещо.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той направо.

Хартман се поколеба, видимо изненадан и притеснен.

— Май не съм голям артист, нали?

— Не, може би аз твърде добре познавам хората. Това си беше твърде преувеличено, защото в началото доста време бе смятал Франке за мил човек. След секунда допълни: — Само не се страхувайте, и без друго съм ви задължен.

Хартман не му възрази, но и не отговори веднага, а продължаваше да потупва безалкохолната бира, която си бе взел с обяда — не за да утоли жаждата си, а само, за да спечели време и да може незабелязано да се оглежда. Масите около тях бяха заети, но мъжете бяха потънали в разговорите си. Никой не ги слушаше. Въпреки това той сниши глас почти до шепот:

— Мисля да напускам.

Варщайн не се изненада. Така, както Франке го гонеше през последните седмици и месеци, той отдавна очакваше подобно нещо.

— Разбирам ви, но не бива да избързвате с решението. Въпреки всичко работата е добра. И парите също.

Нямаше точна представа колко получава Хартман, а и не го интересуваше особено, но всички тук получаваха повече пари от обикновено. Имаше и всякакви добавки и премии, така че повечето хора се прибираха вкъщи с двойно повече пари, отколкото биха получили за същата работа някъде другаде. Хартман сигурно не беше изключение.

— Знам. Още повече, че не съм в първа младост. Трудно е да се каже дали въобще вече мога да получа подобна работа.

— Най-лошото е зад нас — каза Варщайн. — А Франке ще се успокои.

Защо всъщност се опитваше да убеди Хартман да остане? Дълбоко в себе си усещаше, че решението му да напусне строежа е единствено правилното. Всички трябваше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо.