Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Позамисли се малко дали да не разкаже на Франке за собствения си опит с лудите, но замълча. Изпитваше неприятно чувство, когато си спомнеше за случката. Странно, беше някакво много лично усещане, за което не искаше да говори с никого. А с Франке още повече.

— Изчакайте ме отвън в коридора. Ще се обадя и ще дойда с вас.

Денят бе започнал с обещание за нещо, което до този момент не се бе случило — сутринта имаше всички изгледи да вали. Температурата беше все още над трийсет, но през деня излезе лек ветрец и хората в планината задишаха по-леко. Не беше много по-хладно от предишните дни, но само обстоятелството, че не бе станало още по-горещо, вече беше облекчение.

От посещението на Зарутер бяха минали три дни и досега Франке не бе използвал възможността да се разправи окончателно с Варщайн. Даже напротив — миналата вечер се показа изключително благоразположен и с помирителен тон го покани на бира в столовата. Когато ставаше въпрос за Франке, Варщайн гледаше на нещата от позицията на Омир — ставаше много недоверчив, особено когато му предлагаха подаръци. Въпреки това започваше да се пита дали Франке поне отчасти не беше прав. След кавгата им и разговора с отшелника бе твърдо убеден, че ще се случи нещо ужасно. Но не се случи нищо — нито Земята се разтвори да ги погълне, нито небето се стовари върху главите им.

Варщайн замижа от слънцето, когато излезе от бараката. Беше обед и беше гладен. Чувстваше се и приятно уморен. Бе станал много рано, дойде на работа и доста напредна. Сега предвкусваше един приятен половин час обедна почивка. Изненада се колко ярко светеше слънцето. Небето и въздухът над планината изглеждаха много по-ясни от друг път и погледът стигаше надалеч. Освен това навън бе по-приятно от вътре в помещението. В бараката за постоянната температура се грижеше климатична инсталация (доставена заради скъпите компютри, а не да облекчава работата на хората). Тук навън тази работа вършеше вятърът и беше много по-приятно.

Извади тъмните очила от престилката си, сложи ги и погледна нагоре. Някъде далече се чу грохотът на гръмотевица, но небето над планината бе ясно. Точно пред него се виждаха няколко купести облаци, но от буря нямаше и следа.

Докато прекосяваше мястото пред боядисаната в бяло сграда, където се намираше столовата, далечният трясък се повтори. Сега се чу по-силно, но Варщайн знаеше, че градски човек като него лесно се объркваше от акустиката и че всъщност бурята сигурно е на километри оттук. Вероятността да достигне до планината, преди да е изчерпала силата си, беше малка. А и не беше много сигурен дали му се искаше така внезапно да замени задуха на отминалите дни с лятна буря. Бе преживял само един-единствен път буря в планината и макар че беше преди цели две години, никак не му се искаше да се повтори. Тогава си мислеше, че идва краят на света.

Подреди се на опашката за храна и видя Хартман. След неприятната случка с Франке не бе говорил с него. Не защото Хартман го отбягваше, а защото след последния инцидент мерките за сигурност на строежа се бяха засилили още повече и той не можеше да вдигне глава от работа. И сега изглеждаше уморен и изтощен. Но когато видя Варщайн, се усмихна и след малко колебание отстъпи мястото си, което беше доста напред, и дойде отзад при него. Той отвърна на усмивката му, но в същото време беше и малко смутен. Още го гризеше съвестта, като си спомнеше думите на Франке. Заплахата си беше съвсем сериозна. Затова не той, а Хартман подхвана разговора. От думите му разбра, че и за него споменът е доста неприятен.

— Здравейте. Значи все пак ще рискувате?

— Какво?

— Да ядете — Хартман посочи тезгяха, зад който трима запотени готвачи със светкавична бързина сипваха супа в чиниите. — Днес е петък и дават останалото от вчера.

— Мислех, че вчера беше така.

Хартман поклати глава с мъртвешка сериозност.

— Вчера даваха тези от онзи ден. Погледнато съвсем точно, днешното ядене е поне отпреди три дни. Освен ако не е още по-старо.

— Тогава да се надяваме, че поне няма да започне да оживява — отвърна Варщайн и се повдигна на пръсти, за да хвърли поглед върху яденето. Вместо това срещна гневния поглед на готвача — бяха говорили силно и мъжът явно не притежаваше особено развито чувство за хумор. Варщайн направи извинителна физиономия и отклони поглед. Вицовете за храната в стола си съществуваха от край време, откакто ги имаше и столовете, но в действителност не можеха да се оплачат. И най-добрата кухня доскучаваше, ако я опитваш три години подред.