Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Това също го очакваше. И макар да знаеше, че в следващата минута горчиво ще съжалява, се чу да пита:

— И как?

— Влакът — отвърна Бергер. — Каквото и да се е случило с влака, то вече е ставало и преди.

— Глупости! Щях да разбера. Всички щяха да разберат.

— Не е било толкова драматично и те са се опитали да го прикрият. Но преди четири седмици друг ICE е минал през тунела — при пълно мълчание. Предполагам, един вид генерална проба за „първото“ преминаване.

— И не е бил вдигнат във въздуха? — попита подигравателно Варщайн.

— Не. Но все пак нещо не е било наред и са се опитали да го прикрият. За късмет не са успели съвсем. — Тя замълча многозначително за момент. — Аз… в началото ви казах, че сте единственият, който би могъл да ми помогне, но… това не е съвсем вярно.

— Така ли? — попита Варщайн хладно.

— Или може би е точно така, но… Имам предвид, че сте единственият, който може, но има още някой, който поне иска да опита да го направи. Той може да помогне и на двама ни — не само да отидем в Швейцария, но да намерим и мъжа ми.

— Нека отгатна. Някой журналист?

Този път тя наистина се изненада.

— Откъде знаете?

— Защото тези чудесни приятелчета още тогава много въодушевено ми помогнаха — отвърна той ехидно. — До момента, в който получиха, каквото им трябваше. Повярваха на всяка моя дума. Старателно записваха в тефтерите и на касетофоните и после на спокойствие в редакциите си правеха коментарите. Искате ли да чуете нещо? Нямам папка, но повечето неща никога няма да забравя. Не, благодаря.

— Но човекът може да ни помогне! — настояваше Бергер. Варщайн дори и не забеляза, че неговата помощ вече въобще не се поставяше под въпрос. — Знам, че не вярвате на репортерите и сигурно имате доста причини за недоверието си. Аз също не им вярвам.

— Току-що казахте нещо съвсем друго.

— Вижте как стоят нещата — продължи тя невъзмутимо. — Той, естествено, тича след някаква история. Но докато вярва, че ще му помогнем, и той ще ни помага. Толкова е просто!

„И толкова погрешно!“ — помисли си Варщайн. Знаеше го от личен опит. Преди три години и той мислеше по същия начин. Проблемът беше в това, че журналистите предпочитаха макар и малка историйка пред никаква. А уважаван млад инженер, който изведнъж започва да бълнува за духове, проклятия и прастари сили, бе тъкмо това, което им трябваше за няколко едри заглавия.

Варщайн стана, отиде до хладилника и си взе нова бира. Тази му бе още по-безвкусна от първата, а алкохолът съвсем не бе достатъчен да му подейства, макар и слабо. Действието се изразяваше единствено в лошия дъх, но имаше нужда от нещо, което да държи в ръцете си.

Бергер, която едва сега забеляза надписа върху кутията, наведе глава и го стрелна с поглед.

— Това случайно ли е?

— Че бирата се казва като вас ли? Да. Но не е случайно, че я пия. Не е кой-знае какво качество, и общо взето, не мога да си я позволя. Но е някак си смешно.

Той понечи да отвори бирата, но тя внезапно се озова до него и натисна кутийката надолу. Не много силно, но ако той се бе възпротивил, щеше да се стигне до премерване на силите помежду им. Беше застанала толкова близо, че усещаше приятния мирис на косата и парфюма и, но най-вече чувстваше близостта и. Тази жена го караше да става нервен и да се гневи. А беше нервен, защото от три години нито една жена не се бе приближавала толкова близо до него, без да си бе платил за това. И го обземаше гняв, защото знаеше, че тя го прави точно заради това. С режещ глас и единствено, за да я нарани, попита:

— Май наистина сте готова на всичко само за да дойда с вас, а?

Тя се вцепени, махна ръката си от бирата и почти на бегом направи две крачки назад. Варщайн отвори бирата, отпи глътка и реши, че е време да посипе още малко сол в раната.

— Така ли е? Толкова ли много обичате съпруга си, че сте готова да легнете с мен само за да дойда с вас и с онзи драскач? Или просто сте от ония хора, които не понасят да им се отказва?

Най-накрая видя в очите и очакваната реакция! Нищо от онова, което бе казал или направил преди, не я бе изненадало, но не беше подготвена за удари под пояса. Болката, ужасът и отчаянието в очите и се превърнаха в пламтяща ярост.

— Вие… вие…

— Какво? — прекъсна я Варщайн. На самия себе си изглеждаше такъв простак и такова нищожество, каквото никога досега не е бил. По-късно, когато вече си бе отишла и когато още веднъж премисли и си представи всичко, направи важен извод: че не помага да нараняваш другите, когато сам си наранен. Само че от това просветление не му стана по-леко. Точно напротив — нещата още повече се влошиха.