Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Газ! Сигурно фрезата е прорязала някакъв слой и е бликнал неизвестен досега газ, който уредите не са отчели. Това обяснява защо мълчат радиостанциите на мъжете в края на тунела: сигурно са изпаднали в безсъзнание или вече са се превърнали в идиоти, или пък са мъртви.

Дълбоко в себе си Варщайн знаеше, че не това е причината. Въздухът за дишане в тунела се контролираше от три независими една от друга системи от високоспециализирани газ-хроматографи, които веднага сигнализираха, ако някой от работниците два поредни дни не си беше сменял чорапите. Никакъв непознат газ не би им убягнал, а още повече такъв, който предизвиква толкова силни халюцинации. Но това бе единственото обяснение, което не го караше окончателно да се усъмни в здравия си разум. Освен това му даваше и много основателна причина да не продължава нататък.

Притиснат плътно до стената и опирайки се с ръце на нея, Варщайн успя да стигне до най-близкия телефон. Вдигна слушалката и с треперещи пръсти набра номера на Франке. Нищо. Не се чуваше никакъв сигнал.

Варщайн разтърси слушалката. Естествено, знаеше, че е напълно безсмислено, но въпреки това го направи. В продължение на няколко секунди гледа осъдително слушалката, преди да я окачи. После преброи до десет и опита пак, този път с друг номер. Резултатът бе същият. Не чуваше нищо. Прати по дяволите цялата лазерна система и бе готов да даде дясната си ръка само за да чуе поне статичен шум или някакво смущение. Но връзката бе абсолютно чиста. И абсолютно мъртва.

Варщайн вече щеше да окачи слушалката, когато наистина чу нещо: далечен пукот, който в първия момент го изплаши повече от мълчанието преди това, макар че нали точно това толкова силно искаше преди малко. Шумове при дигитална връзка?! Усети как всяко косъмче по тялото му се изправя. Това не беше възможно! Никой не можеше да смущава неговия лазер! Можеха да го прекъснат, но не и да го смущават.

— По дяволите, стига с тия шеги! — излая гласът на Франке в ухото му. — Хвърлете картите или с каквото там се занимавате и се обадете!

— Франке, слава Богу! — каза Варщайн. Изведнъж разбра какво значи да ти падне камък от сърцето. — Чуйте, нещо тук…

— Добре тогава… — продължи Франке заплашително тихо. — Щом като не разбирате с добро, щом си позволявате шегички с нас, да видим кой ще се смее последен!

Варщайн замръзна. Камъкът отново заседна в гърдите му. И бе по-голям. — Това е последно предупреждение. Който и да ме чува, най добре е да се обади или ще ви смъкна цялата смяна от заплатата. На всички!

Варщайн усети как по гърба му преминаха ледени тръпки. Някъде под повърхността на бушуващите в главата му мисли вече бе разбрал какво означават думите на Франке, но все още отказваше да го повярва.

— Добре, господа! — Варщайн чу как Франке наведе слушалката и размени думи с някого около себе си. Думите бяха малко по-тихи, но добре се разбираха.

— Сигурно връзката пак се е разпаднала. Някой вдига, но не отговаря.

— Да изпратим някой в тунела да види какво става. Нали знаете — колко дребнави са профсъюзите, когато стане дума за безопасност на труда.

— Добре — Франке тихичко се засмя. — Вече знам кого ще пратя.

— Не тормозите ли много напоследък бедното момче?

— Бедното момче все пак измисли проклетата система. А и една малка разходка ще му подейства добре. В последно време изглежда наистина зле.

Франке затвори. Връзката отново бе мъртва. Без статични шумове. И без гласа на Франке, който водеше разговор отпреди два часа, състоял се преди той, Франке, да дойде в изчислителния център да го накара малко да се раздвижи!

Докато той прелистваше папката, Ангелика Бергер явно бе се сприятелила с Влад: котаракът лежеше напряко върху краката и и мъркаше от удоволствие, когато тя го чешеше зад ушите. А за благодарност измъкваше с ноктите си нишки от полата и. На Бергер това явно не и правеше впечатление. За първи път, откакто бе влязла, Варщайн видя усмивка върху лицето и. Затвори папката и я погледна. Много по-хубава е, когато се усмихва, помисли си той. Но кой ли не беше?

— Впечатляваща колекция — каза той, като много внимаваше гласът му да не издава нищо. Не бе променил решението си от преди да не се замесва в нейните дела. Още повече след като прочете съдържанието на папката и. Но нищо не му струваше да повтори отказа си с малко по-дружелюбен тон.

Бергер престана да гали котката, но това продължи само секунда. Толкова му трябваше на Влад, за да я удари с голямата си като пъпеш глава по брадичката толкова силно, че тя за малко да падне от дивана.