Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Варщайн пропъди мисълта за лудия и продължи нататък. Вече бе влязъл във вътрешността на планината и както винаги, когато беше тук, го обзе странно чувство, което така и не можеше да опише с думи. Бе нещо между страхопочитание, гордост и съвсем леко раздразнение. Страхопочитание пред величието на планината, което тук отвътре се чувстваше много по-силно, отколкото когато човек стоеше и я гледаше отвън, и гордост от това, което той и колегите му бяха направили през последните две години. В сравнение с гранитния гигант те бяха по-нищожни от мравки. Можеха да се сравнят най-много с микроби върху кожата на великан. И въпреки това вече го бяха пробили почти до половината. А раздразнението… Бе напълно ирационално чувство, но много силно. И нямаше никаква обяснима причина за него. Просто бе усещане, че вършиш нещо, което, ако не бе грешка, то не бе и много правилно.

Докато вървеше с бързи крачки навътре в тунела, мислите му отново се върнаха към настоящата ситуация. Първите двеста метра от тунела бяха силно осветени и така педантично почистени, сякаш облизани с език. Наоколо цареше усилена работа. Един боядисан в ярко жълто дизелов локомотив на Швейцарските кантонални железници стоеше върху релсите, но не беше докаран тук само заради камерите и фотоапаратите на журналистите, а наистина действаше. Бе пристигнал на собствен ход и от време на време докарваха с него по-тежките неща или извозваха работниците. Натрошената скална маса изкарваха с една поточна лента навън, където я товареха на камионите.

Варщайн мина покрай локомотива, взе си една каска от етажерката на стената и продължи. Следващите крачки го пренесоха в една съвсем друга реалност, която нямаше нищо общо с лъскавата действителност от проспектите, дори и нещо общо с първия участък на строежа.

Тук тунелът бе по-широк, защото облицовката, която покриваше стените на първия отсек, още не бе сложена и можеха да се видят стоманобетонните трегери, вбити в стените. Между тях и зад тях се проточваха захранващите кабели, някои дебели колкото крака на Варщайн, други тънки колкото косъм и оплетени като плитки. Ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи лекото проблясване на лазера. Все още не функционираше съвсем добре, защото външните смущения от строителните работи бяха твърде големи. Но все пак гледката изпълваше Варщайн с определена гордост. В редките случаи досега, когато уредът бе работил без смущения, наистина бе отчитал дължината на пробива до хилядна от милиметъра. Даже и Франке не можа да скрие удивлението си, когато го видя. Само поправките, които не се наложи да правят, защото разполагаха с лазера на Варщайн, бяха спестили на строителната компания сигурно милиони. Съоръжението освен това им помогна и за нещо друго, може би по-важно: не просрочваха с месеци работния план, както бе обичайно при такива грандиозни проекти, а имаха аванс от цели седем седмици.

Варщайн си мислеше, че когато уредът бъде напълно готов и му инсталират новият софтуер, върху който работеше сега, Франке ще бъде още по-впечатлен. Завършената система щеше да им дава пълна информация за състоянието на тунела — температура, налягане на въздуха, качество на въздуха за дишане, състояние на трасето, сили на напрежение в стените, данни за умората на материала и евентуалните опасни точки. Всъщност данните можеха да бъдат продължени до безкрайност. Лазерната система щеше да направи от пробива Гридоне нещо много особено — най-сигурния железопътен тунел, който някога е съществувал. Компютърът щеше да регистрира всяка полска мишка, минала по релсите!

— Варщайн?

Грозното квакане на гласа на Франке го върна в действителността. Не само в преносния смисъл, ами съвсем буквално: радиостанцията беше в джоба му и гласът полагаше неимоверни усилия да бъде разбран. Намираше се много навътре в планината и радиосигналите трудно минаваха през масивния гранит.

Затова вместо да използва уоки-токито, Варщайн се върна няколко крачки назад, докато стигна до един телефон. Вдигна слушалката и набра номера на Франке. Сигналът „свободно“ прозвуча седем-осем пъти, преди гласът в джоба му да престане да се дере. Този път прозвуча доста по-ясен, но също толкова неприятен в дясното му ухо.

— По дяволите, Варщайн, къде сте? — Гласът на Франке далеч не звучеше така мил и загрижен, както в стаята му. Още нещо, което мразеше у Франке: той принадлежеше към хората, които по телефона бяха много нелюбезни. Варщайн тайничко се надяваше, че Франке ще дочака въвеждането на видеотелефоните.