Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Както повечето от работниците и техническия персонал, и Варщайн живееше в малкото селище от бараки, построено в сянката на увенчания със снежен купол гигант. Мястото предлагаше всичко необходимо за комфортно преживяване, но не нещо повече. Възможностите за развлечение се изчерпваха с един телевизор в стаята (който през по-голямата част от времето не работеше, защото върховете наоколо пречеха на сигнала), малка библиотека и няколко видеокасети, които можеха да се получат безплатно. Видео не обичаше да гледа, а за четене вечер бе твърде уморен. Много от хората след края на смяната отиваха в Аскона и няколко пъти той бе слизал с тях. Но не се случваше често. Градът му бе много шумен, пъстър и прекалено и натрапчиво весел. Така тук горе скуката се бе превърнала в най-злия му враг, който го дебнеше в стаята всяка вечер. Така че нямаше нищо против да влезе още веднъж под планината. Само не искаше да го върши заради Франке.

Когато излезе от бараката, Варщайн леко се изненада, че вече бе започнало да се стъмва. С последните слънчеви лъчи бе изчезнала и топлината. Между боядисаните в бяло жилищни фургони се бяха промъкнали сиви сенки и в тях хаосът от изоставените машини, автомобили, захвърлените кутии с инструменти и купчините непотребен вече материал изглеждаше още по-голям. Дъждът, който бе валял през последните няколко дни, бе размекнал почвата и свръхтежките камиони бяха оставили след себе си дълбоки дири, пълни сега с кална вода.

Гледката натъжи Варщайн. Над него се издигаше върхът в цялото си величие. Гледан отблизо, беше още по-могъщ, а позорното петно, оставено от човека — още по-грозно. Понякога Варщайн имаше чувството, че с това, което правят тук, вършат някакво своеволие и един ден ще трябва да заплатят за постъпката си.

Това, разбира се, бяха глупости. Сигурно просто така трябваше — първо да се разхвърля всичко в безпорядък и после да се въведе ред. Варщайн си представяше как щяха да подредят след това всичко. Бараките щяха да изчезнат, без да останат някакви следи от тях. Невероятните количества пръст и камъни, които от две години насам извличаха от планината с усърдието на мравешка колония, бяха планирани до последния кубичен метър. Каквото останеше след подсилването на двупосочното високоскоростно трасе, щеше да бъде разнесено из околността, без да уврежда околната среда. Поне така се казваше в многоцветния проспект, който строителната фирма раздаваше наляво и надясно, за да привлече съмишленици за проекта. Варщайн познаваше плановете и знаеше, че написаното бе вярно. Въпреки това изпитваше смесени чувства. Не беше много сигурен дали е правилно да променят природата по мащабите на човешката естетика.

Внезапен порив на вятъра го накара да потръпне. Беше облечен в пуловер с дълъг ръкав и плетена жилетка, но и двете неща не спряха ледения вятър. С леко съжаление Варщайн си спомни за парката с кожена подплата, която висеше в неговата барака. Беше студено, а вътре в тунела щеше да е още по-студено. Най-разумно щеше да е да се върне и да си вземе парката. Но нямаше желание да бъде разумен, а още по-малко желание да види още веднъж Франке. Един път му стигаше. Пък и нямаше да умре от студ, я! С бързи крачки и пъхнати надълбоко в джобовете на вълнената жилетка ръце се приближаваше към входа на тунела.

Малко преди да го достигне, трябваше да отскочи бързо встрани, за да избегне огромния камион, който изнасяше от вътрешността на тунела петдесет тона натрошена скала. Шофьорът му махна и присветна с фаровете. Варщайн отвърна на поздрава, макар че хич не му се искаше, защото трябваше да извади ръката от джоба си. Макар че проектът наистина беше огромен, персоналът наброяваше точно триста души, тъй като по-голямата част от работата се вършеше от машини. Затова всички се познаваха. Въпреки традиционната пропаст между работници и технически персонал Варщайн се радваше на уважение.

Камионът се приближи до купчината в края на платото, където щеше да изсипе товара си, а Варщайн продължи нататък. Само след две крачки се закова на място.

Над тунела, върху тясно парче скала, което му се струваше недостатъчно и за планинска коза, стоеше човек и се взираше в него. Погледът му не просто бе насочен в неговата посока, той гледаше право в него. Макар че разстоянието бе толкова голямо, че Варщайн виждаше лицето му колкото нокът, той усещаше почти физически силата на погледа му.

Остана така неподвижен може би десет секунди и също гледаше тъмнокосия мъж, който стоеше в свистящия вятър и го гледаше. После бръкна в левия джоб на жилетката си и извади радиостанцията, която беше с големината на обикновен уокмен. Без да поглежда към контролите, смени честотата, включи уреда и го приближи до устата си.