Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Влад — отвърна Варщайн. Поне аз така го наричам. Намирам, че много подхожда на характера му.

Бергер дръпна ръката си и го погледна объркано. Опита се да се усмихне, но и този път не и се удаде. Изглеждаше като човек, който се намира на място, от което му се иска да е безкрайно далече, и намиращ се в ситуация, която много се доближаваше до най-лошия му кошмар. Имаше нещо в нея, което притесняваше Варщайн.

Не беше нервността и. Варщайн бе свикнал да изнервя събеседниците си. Преди го правеше съвсем умишлено, а сега — неволно с вида си. Не беше и тази тайнственост, която бе породена от несигурността и. Беше нещо друго.

Постепенно Варщайн придоби сигурното усещане, че с Ангелика Бергер се бяха върнали неприятностите, от които преди много време се беше скрил в това жилище, осигурено му от социалните служби. Макар че по нищо не личеше, то бе за него като крепост. Сега внезапно изпита чувството, че е пуснал в дома си вампир и много късно се е сетил, че той можеше да влезе, само ако го пуснат.

Варщайн се опита да пропъди неприятните мисли. Трябваше да се стегне! Напоследък потисканата му склонност към параноя взе да се проявява все по-често. Сигурно само след минути ще се окаже, че погледът и, казващ „Моля те, не ме бий!“, и несигурността са само изтънчени начини, за да влезе в нечие жилище. Незабелязано погледна папката и, но тъмнозелената пластмаса бе гладка — нямаше никакъв печат, никакъв фирмен знак.

— Наистина хубаво животинче — каза Бергер. — Преди време и аз имах котка, но моята беше много страхлива. Май беше сиамка, не разбирам много от котки — допълни тя с извинителна усмивка.

— И аз. Но сигурно не сте дошла, за да си говорим за котки, нали? — той посочи с глава папката и продължи тъкмо когато тя се канеше да отговори.

— Ако сте дошла да ми предлагате абонамент за вестник или застраховка „живот“, просто си губите времето. Вестник не мога да си позволя, а вашите шефове едва ли биха се зарадвали на застрахователна полица с моя милост.

Докато говореше, я наблюдаваше с остър поглед и забеляза как това, което бе останало от увереността и, се срина като картонена кутия. Сам се питаше защо беше толкова груб и най-вече, защо непрекъснато и задаваше въпроси, без да и даде възможност да му отговори.

Може би, защото се страхуваше от отговорите и. Нямаше никаква представа защо тази жена бе дошла в дома му, но несигурността, която излъчваше, започна да го нервира.

— Нищо не искам да ви продавам — отвърна Бергер. Пръстите и съвсем леко трепереха. Насилваше се да го гледа право в очите, но това и струваше такова голямо усилие, че по-добре да не го правеше. — Аз съм… — тя отново се запъна, търси няколко секунди подходящата дума и накрая тръсна глава. — Съжалявам. Знам… Мога да си представя как ви изглеждам. Сигурно ме смятате вече за идиотка.

Ако го казваше, за да и противоречи, ще трябва да я разочарова. Не я смяташе за идиотка, но вече бяха изгубили достатъчно време в празни приказки.

— Моля да ме извините. Преди да дойда, обмислих всичко, което искам да ви кажа, но сега… сега всичко изчезна. Не е лесно да отидеш при съвсем непознат човек и да го молиш за помощ.

— Помощ ли? За какво помощ? — Варщайн вече не се стараеше да прикрие недоверието си.

— Аскона — отвърна жената. — Тука съм заради Аскона. Тунелът…

Варщайн замръзна. Усети как всеки мускул в тялото му се вцепени. Тънкият метал на празната бирена кутия изпука в дланта му, когато без да иска стисна силно. По реакцията на Бергер разбра, че ужасът е изписан и на лицето му.

Оказа се прав. Лошото му предчувствие не го бе излъгало. Тази жена бе вампирът, който сам бе пуснал в дома си, без да попита кой чука на вратата му.

— Представям си какво си мислите сега — продължи Бергер. Говореше високо, без да се запъва, и думите бликаха от устата и, сякаш трябваше да каже всичко на един дъх, защото за втори няма да и стигнат силите. — Моля ви, изслушайте ме! Само пет минути, повече не искам. Вие… вие може би сте единственият, който може да ми помогне!

— Нямам представа как — отвърна Варщайн, останал без сили от ужаса. Говоренето му струваше усилия. Най-лошият му кошмар започваше да става действителност. Ръката му продължаваше да стиска бирената кутия, без да има сили да я разтвори. Най-накрая успя със силен удар да я остави на масата. Няколко капчици пяна изхвръкнаха и изпръскаха чантата на Бергер и папката и.

— Става дума за мъжа ми — продължи Бергер, която явно не бе забелязала предупредителните сигнали върху лицето и в гласа на Варщайн. Или не искаше да ги види. — Познавате го. Работеше за вас, когато бяхте в строителната фирма.