Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Да? — повтори той въпроса си.

Младата жена леко се отърси и се опита да се усмихне. Варщайн не бе съвсем сигурен дали се получи.

— Господин Варщайн? Франк Варщайн?

— Така пише на звънеца — отвърна Варщайн.

Репликата му не само че беше груба, тя и в неговите уши прозвуча като лоша имитация на Филип Марлоу. Не се извини за репликата, но додаде с много по-приличен тон и в добавка разновидност на сутрешната си усмивка:

— Същият. Познаваме ли се отнякъде?

— Не лично. Името ми е Бергер. — Каза го с такава интонация, сякаш очакваше съвсем определена реакция след това разкритие, но Варщайн продължаваше да я гледа въпросително. Не познаваше никого с такова име и дори и не си направи труда да помисли.

— Е, и?

— Бих искала да поговоря с вас. Знам, че е необичайно и че не биваше така неочаквано да идвам, но ви няма в телефонния указател и…

Забеляза как тя изгуби нишката на мисълта си, но съчувствието му се движеше все пак в някакви граници. Недоверчиво я гледа в продължение на няколко секунди, после премести погледа си върху папката под мишницата и.

— Жена ми ли ви праща?

— Не знаех, че сте женен.

— Да де, не съм — изръмжа той. Отстъпи крачка назад, отваряйки по-широко вратата и не изпусна Ангелика Бергер от поглед, докато тя минаваше край него, следвайки мълчаливата му покана. Реакцията и го обърка — защото всъщност нямаше никаква реакция. Това беше необичайно за човек, който за първи път влизаше в жилището му. А то приличаше, меко казано, на кочина. Мръсотията, която Влад беше направил с остатъците от пилето, не се виждаше. Докато, разбира се, човек не влезеше навътре. Ако не се смяташе банята, апартаментът на Варщайн се състоеше от една-единствена, при това асиметрична стая, в която той от три години упорито трупаше все повече предмети, за които нямаше никакво място. Мивката бе отрупана с неизмити съдове. От етажерката за книги, с която се бе опитал да си прегради спална ниша, преливаха разкъсани от прелистване илюстровани списания, книги, опаковки и хиляди други излишни неща, които не си правеше труда да изхвърли. Част от оскъдния му гардероб бе разпиляна по пода, а остатъкът лежеше нахвърлян в безпорядък върху дивана и единственото кресло, което притежаваше. Освен всичко това имаше и забележителна колекция от празни бирени кутийки и бутилки от червено вино. Затова очакваше от посетителката си учуден поглед, смутена усмивка или поне леко вдигане на веждата.

Но Ангелика Бергер или много добре умееше да се владее, или много добре знаеше какво ще види. Може би наистина се познаваха отнякъде.

— Е? — попита той, докато младата жена сядаше в креслото, без да изчака поканата му. Сложи папката върху масата и по звука той разбра, че е тежка. — Какво мога да направя за вас?

Варщайн мина покрай нея и отвори хладилника, преди да е отговорила на въпроса му. Хладилникът съдържаше само четири бири и две кутии котешка храна, едната от които бе отворена.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита той, докато си вземаше бирата и замислено гледаше храната за котката. Влад беше чул звука от отварянето на хладилника, стрелна се с един скок между краката му и жално измяука. Но Варщайн не се хвана на въдицата. Да си изяде пилешките кокали — имаше достатъчно! — Бира? Или по-добре кафе? Всъщност имам само нес.

— Благодаря, не искам нищо. Пуши ли се тук?

— Не — отвърна Варщайн. Отвори бирата, хвърли капачката в мивката и отпи глътка. Имаше отвратителен вкус, както впрочем всеки път сутрин. Но поне премахна усещането, че дъвче кожа. Втората глътка бе по-добре.

Посетителката му вече протягаше ръка към чантата за цигари, но когато чу отговора, ръката и застина по средата на разстоянието, тя се поколеба и с въздишка се облегна назад.

— Аз… Тук съм по съвсем конкретен повод — подхвана тя съвсем бавно, наблягайки силно на всяка дума, която много внимателно подбираше. Погледът и се движеше из стаята, без да попадне нито веднъж върху него.

— Така си и помислих. — Седна срещу нея, отпи трета глътка и прогони Влад, който искаше да се настани в скута му. Котаракът изфуча ядосано, побягна и застана на две крачки от отворената врата. Бергер го проследи с поглед, сякаш зарадвана, че има за какво да се захване.

— Не ви ли е страх, че може да избяга?

— Преди три години се разделих с тази надежда. Това е негово жилище, аз съм натрапникът. Той вече беше тук, когато дойдох, и сигурно ще надживее следващите трима наематели.

— Добро момче. Как се казва? — Бергер се наведе и примами котката. Влад се оказа достатъчно снизходителен, дойде съвсем близо до нея и взе да души пръстите и.