Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Матиас Щайн — прочете на глас Франке. — Роден на 15 юли 1963 г. в Берлин. Виждате ли — а само преди години дискутирахме в обществото дали новите лични карти са достатъчно добре осигурени срещу фалшифициране. И ако това тук не е доказателство…

Роглер напразно се опитваше да си втълпи, че безвкусните вицове на Франке просто са неговият начин да преодолява хистерията си. Но внушенията му не помагаха — отведнъж му се прииска да забие юмрук в лицето на идиота срещу него. С последните остатъци от самообладание се обърна и направи няколко крачки встрани, Франке поне прояви малко тактичност и не се приближи веднага, а му остави няколко секунди, за да се съвземе.

— Познавах Щайн — сега гласът му звучеше съвсем сериозно и когато след секунди против волята си Роглер се обърна към него, видя за първи път и в неговите очи същия ужас, с който той самият се бореше, откакто бяха влезли във влака.

— Само преди няколко дни вечерях с него. — Лицето му стана още по-мрачно. — Познавах повечето от хората, които… пътуваха във влака. Дори един-двама ми бяха приятели.

— Съжалявам — каза Роглер. Беше съвсем искрен и Франке явно разбра, че не е просто фраза на учтивост, защото се усмихна с благодарност.

— Без малко и аз щях да се кача — продължи той. — Всъщност съвсем случайно реших да се кача в Аскона.

— Благодарете на съдбата — каза Роглер и бе съвсем сериозен. — Сега щяхте да сте мъртъв. Не знам доколко ще ви помогне това, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да разбера какво…

— Не е нужно — прекъсна го Франке. Следата от човешка чувствителност, която за момент бе проблясвала върху лицето му, отново изчезна. — Страхувам се, че няма да можете. Елате, да отидем малко по-напред. Отдалечиха се достатъчно, за да не могат да бъдат чути от мъжете, които сновяха наоколо. Чак тогава Франке отново заговори.

— Не съм криминалист, но мисля, че е ясно какво се е случило. Бедният дявол май е имал късмет, че някой му е разбил черепа. Другите по всяка вероятност са умрели от глад.

— Моля? — от изненада Роглер ококори очи.

— Ресторантът — отговори Франке. — Преди тръгването на влака бе зареден с прясна храна. Ядене и пиене за триста души, а във влака имаше десет пъти по-малко. Лично се уверих — няма и троха хляб. Знам, че звучи налудничаво, но просто са умрели от глад. — Той посочи разбитите прозорци. — Двама или трима явно са успели да скочат. Досега намерихме един труп на около стотина метра по-назад в тунела. Другите още ги търсят. При този, който намерихме, няма здрава кост — всичко е натрошено. Това се получава, когато се скача от влак, който се движи с триста километра в час. Не е красива смърт, но поне е бърза.

Роглер напразно се опитваше да си представи що за сцени са се разиграли тук. Ако Франке беше прав, това значеше, че накрая пътниците са се избивали за парче хляб. Радваше се, че не му достига фантазия, за да си представи точно как се е развило всичко.

Само за да се отърси от ужаса, който заплашваше да го завладее напълно, се насили да зададе още веднъж въпроса, на който Франке не му бе отговорил.

— Какво точно искахте да ми покажете, доктор Франке?

— Всичко това тук. Надявам се, че сега по-добре ще ме разберете. Освен това ще ви помогне по-добре да се справите с работата си.

— С каква работа? — недоумяваше Роглер. — Това не е случай за…

— Не ни стигна времето да уредим въпроса в началото, — прекъсна го Франке — но когато се върнете в хотела си, ще намерите телеграма от вашата служба, с която ви назначават за ръководител на специалната комисия Гридоне. Ще работите в тясно сътрудничество с мен и още няколко души, които в момента пътуват към Аскона.

— Каква е тази специална комисия? — попита недоверчиво Роглер.

— Това е комисията, която ще се опита да разбере коя групировка е отговорна за този ужасен терористичен акт.

— Терористичен акт?! — повтори Роглер, невярвайки на ушите си. — Луд ли сте? Това въобще не е терористичен акт!

— Разбира се, че не е — усмихна се Франке. — Но вие и вашите хора, господин Роглер, ще ни помогнете да го направим да изглежда като такъв.

СРЯДА.

Сряда ли сме днес? — питаше се Варщайн, докато внимателно вървеше с несигурни крачки към банята и мислеше съсредоточено за две неща, което само по себе си вече бе много повече, отколкото можеше да си позволи в сутрин като тази. Не че утрото по нещо се различаваше от вчерашното или онзиденшното, или пък ще е много по-различно от това утре, но все пак…