Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— В продължение на три години мъжът ми събираше всичко, което можеше да намери за тунела — отговори тя, когато се съвзе и отново сложи ръка зад ушите на Влад. — Това не е всичко. Вкъщи… вкъщи имам още. Видеокасети… Ако искате, ще ви ги покажа.

— Защо? — попита Варщайн почти нежно.

Бледата искрица надежда, която се бе появила в очите и, отново изгасна.

— Но аз си мислех, че…, че се интересувате от…

— …от планината? — Варщайн поклати глава, сложи папката на масата и демонстративно я бутна напред. — Не. Ни най-малко. Както ви казах в началото, това е минало.

По дяволите, какво още трябваше да направи, за да я накара да разбере, че не може да и помогне, дори и да иска? Не само му беше забранено да се приближава до строежа на тунела, но Франке сигурно бе наредил да го следят из цяла Швейцария и бе обявил награда за главата му.

— Не, не е това! — упорстваше Бергер. Гласът и бе едновременно безпомощен и агресивен, но безпомощността надделяваше. Варщайн се надяваше тя да се разкрещи — така щеше да му е по-лесно да я изгони.

Вместо това обаче очите и се напълниха със сълзи. Тя се опита да ги преглътне, но той виждаше колко трудно и бе.

— Не е минало, господин Варщайн — каза тя мъчително. — Това тук в папката е само началото. Мъжът ми… и всички останали, които тогава бяха с него, са изчезнали. В същия ден, когато се е случило онова с влака.

— Атентатът? — попита Варщайн. Бе чул за случилото се в новините. Три поредни дни събитието бе във всички заглавия. Тридесет убити и един влак на стойност почти сто и петдесет милиона германски марки не бяха шега.

— Не беше атентат — каза Бергер.

— А какво?

— Нямам представа. Но съм сигурна, че само го представят за атентат. За да…, за да скрият нещо.

— Какво?

— Мислех, че вие ще можете да ми кажете. — Тя престана да гали котарака и когато той понечи пак да я удари с глава, леко го тупна по носа. За изненада на Варщайн Влад се отказа от отмъщение и слезе обиден от скута и, но остана да лежи свит на кълбо до краката и. Тя май наистина можеше да се оправя с животните.

— Как ви дойде наум? — Преди тя да успее да му отговори, той вдигна ръка и продължи с повишен тон: — Ако тогава внимателно сте следили историята, както твърдите, значи знаете какво се случи. Просто бях изключил. Черна дупка. Случват се такива неща. Не разбрахме какво се е случило с мъжа ви и с другите, но каквото и да е било, то се случи и с мен. И както се оказа, бе доста по-зле, отколкото при тях. Известно време бях напълно превъртял, разбирате ли? Но вече всичко премина.

— Сигурно Франке и другите около него достатъчно дълго са ви внушавали, че е точно така, докато сам повярвате. Или пък просто сте страхлив? — Тонът и беше доста предизвикателен.

Проклятие! Не разбираше ли тази жена, че той с всяка фибра на тялото си искаше да вярва, че е точно така, защото това бе единственият начин да не изгуби напълно ума си?!

— Ако продължавате да бъдете така нахална, ще ви изхвърля от жилището си! — каза той съвсем спокойно. — А може би вече трябваше да съм го направил?

— Но защо не искате да разберете, че…

— Чуйте ме, госпожо Бергер — прекъсна я Варщайн с много тих глас, но тонът му трябваше да и подскаже колко сериозно е това, което ще каже. — Наистина не ви засяга, но въпреки това ще ви обясня защо до края на живота ми нищо не е в състояние да ме накара да отида отново край планината. Разбирам ви много по-добре, отколкото предполагате. И ми е жал за вас, защото виждам как се измъчвате. Затова и искам да ви обясня и се надявам, че така по-добре ще ме разберете. Направи широк жест с ръка и посочи стаята и себе си.

— Огледайте се, ако още не сте го направила. Преди три години бях преуспяващ инженер по измервателна техника. Завърших образованието си с отличие и конструирах няколко уреда, които удивиха специалистите в моя бранш.

— Лазерът?

— Да — отвърна Варщайн с горчивина в гласа. — Моят лазер, който след първото пробиване в тунела отчете цялата му дължина като шест светлинни минути. Или пък можеше да представи такава дреболия, като, да речем, сто и тридесет милиона километра. Тази планина ме унищожи. Изложих се пред целия свят като последния глупак. Професионалната ми кариера приключи, а заедно с нея се срина и бракът ми. Живея от социалните помощи и когато не съм мъртво пиян, зяпам телевизора, докато заспя пред него. А сутрин се караме с котарака за това, което е останало в хладилника.

— И предполагам, че в повечето случаи той печели?