Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ето я фрезата. Сянката на металния гигант така внезапно придоби пространствени измерения, че Варщайн се стресна и за миг замръзна на място. Нямаше никакво постепенно появяване — това, което преди части от секундата бе само сянка в белия кръг на светлината, изведнъж изникна пред него, както се бе случило преди това с влака. Машината бе на десетина метра пред него и макар че от единия до другия и край имаше горе-долу двадесет и пет метра, той различи и най-дребните и детайли с почти свръхестествена яснота. Сякаш тайнствената сила, която бе объркала сетивата му, сега за компенсация искаше да му покаже, че те могат да работят с непозната досега точност. Фрезата не работеше. Осемте огромни пробивни глави, състоящи се от множество диамантени дискове, бяха неподвижни. Кабината, в която трябваше да седи машинистът, се намираше в задната част на огромния корпус и отпред, от двете страни и отгоре бе защитена от стоманени плочи, за в случай че неочаквано се откърти парче скала. Най-отзад бе пробивният механизъм, който сега приличаше на сплескана о стената чиния. Сякаш никога не бе рязал най-твърдия гранит! Кабината беше празна. От мъжете, които работеха в края на тунела, нямаше и следа.

Варщайн мина покрай фрезата и се огледа да види следи от механични повреди. Не видя нищо. Бронираното тяло на огромната хлебарка бе прорязано от драскотини, заваръчни шевове и стоманени кръпки, но те не бяха причинили спирането на гиганта, бяха просто белези от безбройните битки на бойния кон. Спря се за момент пред металната стълба, която водеше в кабината, и се зачуди дали да не се качи. Но и оттук съвсем добре можеше да види какво има вътре. Ако е имало някого, щеше да е паднал долу. А може би го беше и страх какво ще види. Продължи напред, стигна до стената и се вгледа внимателно в нея.

И тук нямаше нищо особено. Пробивните глави не се въртяха, но от пръв поглед Варщайн не можеше да разбере причината за това. Скалата не беше по-твърда от обикновено, нямаше напречни пластове, нито включвания на кварц или кристал — неща, които и без друго при нормални обстоятелства не трябваше да попречат на този каменоядец. Пред него беше най-обикновеният, много твърд, но съвсем нормален черен гранит на Гридоне, който тази машина от години ядеше, без да изгуби и един-единствен зъб.

Но после видя още нещо. Не бе непременно онова, което търсеше, и определено не това, което бе спряло машината. Точно пред него, на по-малко от два метра височина върху стената, от единия до другия край на тунела се проточваше тънка права синя линия. Варщайн се приближи, воден от любопитство, и включи лампата си. Линията не изчезна, значи не е била зрителна измама. Но не беше и от естествен произход. Протегна ръка и я одраска. Под ноктите му остана синя боя. Някой бе чертал върху скалата. На място, което до вчера вечерта не можеше да бъде достигнато.

Варщайн се отдръпна крачка назад и вдигна глава. Жълтият кръг на лампата му послушно облиза стената и разкри други сини линии, които се преплитаха в сложна плетеница върху цялата стена. Стоеше много близо, а и фрезата бе изяла много от фигурите, но въпреки това можеха добре да се различат. Геометрични фигури, разположени твърде равномерно, за да са игра на природата. Колкото повече се оглеждаше, толкова повече странни чертежи откриваше: линии, фигури, които много приличаха на руни, но и бяха много по-различни, змиевидни линии, които бяха част от картината, разрушена от фрезата. Линиите бяха толкова тънки, сякаш нарисувани с фин молив, и от пръв поглед не се виждаха. Но когато вече си ги видял, не можеш да откъснеш поглед от тях. Някой бе нарисувал странните и сложни картини на място, което допреди време бе недостъпно за човека.

Хистерията отново се завърна, този път придружена от своята посестрима — паниката, но Варщайн бе твърде шокиран, за да може да се бори с тях. Беше прав! В планината имаше нещо! Нещо лошо, много опасно, нещо много по-старо от човека, може би старо колкото светът. И те го бяха събудили, то вече бе свободно и гневно и трябваше да платят жестока цена за своеволието си! Днес сутринта щеше да се изсмее на подобни мисли, но застанал пред неподвижната огромна машина, пред странната светлина и тайнствените линии и фигури — печата, който бяха разчупили! — за първи път в живота си проумя, че имаше неща, които не можеха да се обяснят със средствата на науката и логиката. Имаше сили, много по-древни от човека и неговата уж всесилна наука и много по-могъщи от него. Доказваха го тези линии, които без съмнение бяха начертани от човешка ръка. Но не бе възможно човекът да е стигнал дотук, защото мястото се намираше под петкилометров слой гранит и…