Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Обърна се към друг. Мъжът се бе превил до фрезата и притискаше ръце към гърдите си. Варщайн с ужас видя как пръстите му изведнъж започнаха да кървят. Клекна до мъжа, но не посмя да го докосне. Не можеше да направи нищо за него, камо ли да му помогне.

— Аптечката! Дайте ми бързо аптечката!

И наистина някой я тикна в ръцете му. Бе я отворил вече наполовина, когато изведнъж осъзна, че не знаеше какво да прави с нея. Бе превързвал един-единствен път в живота си, когато караше шофьорските курсове, а това бе преди дванадесет години. И освен това бе прилагал самарянското си изкуство върху гумена кукла. А сега пред него имаше жив човек и кръвта му изтичаше. За Бога, как се правеше всичко?

Някой грубо го тупна по рамото и Варщайн реагира също така грубо, като се обърна рязко, скочи и замахна с ръка. Едва тогава видя лицето на човека, който стоеше зад него. Беше Франке.

— Варщайн! — просъска той. — Къде, по дяволите, бя…

— Не сега — прекъсна го Варщайн. Бе прекалено възбуден, з н да се замисли откъде така внезапно изникна Франке. — Трябва ми помощ!

— Не сега? — повтори Франке. Очите му се разшириха и гласът му прозвуча сякаш всеки момент ще получи удар. — Полудяхте ли, Варщайн? Нямаше ви повече от…

Варщайн избухна.

— Млъкнете най-после! — изрева той. — Не виждате ли, че кръвта на човека изтича?!

Реакцията на Франке го изненада. Гневът, който очакваше, избухна, но само в погледа му и вместо да се разкрещи, той се обърна към ранения и клекна до него. Лицето му изгуби цвета си. Разбира се, въобще не бе в състояние на помогне на мъжа, но даже и не се опита. След секунда се изправи и с махване на ръката повика някого, който явно бе дошъл с него. Със сигурност човекът не бе от бригадата. По-точно бе някой, когото Варщайн не познаваше. И не бе единственият такъв. Какво изобщо ставаше тук?

Със смесица от ужас и нарастващо объркване Варщайн се огледа наоколо, докато Франке започна да дава учудващо точни нареждания на непознатия какво трябва да се направи с ранения. Освен Франке наоколо изведнъж се появиха поне още двадесетина други мъже, половината, от които Варщайн не познаваше. Някои носеха униформите на швейцарската кантонална полиция. Имаше и такива с оранжеви гащеризони като работниците на тунела, макар че въобще не бяха такива. Други бяха цивилни като Франке. До фрезата бяха спрели няколко малки дрезини, натоварени с кашони и кутии с инструменти. Големи прожектори осветяваха всеки сантиметър от тунела с ярка светлина. Всички се движеха забързано нагоре-надолу: наоколо се усещаше всеобща възбуда. Само допреди минута тук нямаше никой, а сега тунелът гъмжеше от народ.

— Добре, значи гледайте колкото се може по-бързо да закарат хората в болницата — завърши Франке указанията си. — Най-добре всички, защото и здравите не изглеждат никак добре. И, за Бога, дръжте тези репортери настрана от хората!

„Репортери ли?“ — помисли си Варщайн. Нещо не беше наред, но изведнъж не можеше вече да мисли ясно. Земята под краката му Започна да се върти.

— Репортери? — чу се да повтаря на глас.

Франке се направи, че не чува въпроса му.

— Мъжете ще бъдат настанени в болница. Наредих да дойде хеликоптер, който ще закара първо тежко ранените. Какво ви е? Не изглеждате никак добре.

— Нищо ми няма, всичко е наред — отвърна Варщайн, макар че му идваше да заплаче с глас. Щеше напълно да откачи, ако скоро не разбереше какво точно се е случило.

— Тогава сигурно ще можете да ми отговорите на няколко въпроса — каза Франке. Думите му прозвучаха така, сякаш сдържаше гнева си с последни усилия. — Например, къде бяхте?

— Аз ли? — Варщайн не разбираше за какво става дума. — Вие знаете. Та нали сам ме изпратихте тук!

— Да, така беше — потвърди Франке. Изразът в очите му вече не бе просто гняв. Варщайн имаше чувството, че стои със запален фитил срещу мина. Нещо все още спираше Франке да избухне с пълна сила, но то бе съвсем малко. Един погрешен поглед може би щеше да е достатъчен, а грешен отговор — съвсем сигурно. — Да, изпратих ви — повтори Франке, защото Варщайн не отговори, а продължаваше да го гледа с объркан поглед. — Преди два дни.

Варщайн примигна.

— Моля?

— За да съм по-точен… — Франке вдигна ръкава на сакото си и погледна часовника — … точно преди петдесет и един часа и четиридесет минути.

— Ясно ли ви е, че вършим престъпление? — попита Роглер. Нарочно бе снишил гласа си така, че се чуваше почти като шепот, макар че нямаше опасност никой да го чуе. Часът бе малко след шест. Помещението още бе празно, като не се броеше съненият келнер, който стоеше пред бюфета в другия край на залата и се напрягаше да не заспи, докато чака да изпълни желанията им.