Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Защо не се свърза направо с мен?

— Бих го сторил, ако той не беше убит. Необходимо ми беше да зная, че не се срамуваш от мен, че майка ти не те е предубедила. Не знаех каква би била твоята реакция.

— Мама изобщо не ми е говорила за теб. Каза ми само, че си бил убит на руския фронт.

— Тя не знаеше истината. Не бих могъл да й се доверя. Тя ме мразеше.

— Зная. Не ми е казвала почти нищо за теб. Само че си бил генерал в немската армия. Промениха името ми на Риджуей.

— Бях генерал от елита, в СС, където служеше на фюрера цветът на нашите мъже. Ние бяхме богове, Паула. Ние управлявахме света в тези дни — и той я притисна към себе си усмихнат. — По времето на окупацията на Франция този апартамент беше моето жилище. Живеех като принц. Най-добрата храна и вина, очарователни жени, тълпи от хора, чакащи моето благоволение… Това бяха вълнуващи години, прекрасни години. Като хвърлям поглед назад към тях, разбирам, — че сегашният ми живот е нереалност. Сега съм мистър Вайс от Швейцария, на работа в Мадрид.

— Не съжаляваш ли за миналото си, татко?

Главата му се вдигна и горделива усмивка заигра по устните му.

— Не съжалявам за нищо друго освен за поражението. Съжалявам за загубеното, това е всичко. А бяхме дошли така близо до победата… Сега евреи и комунисти управляват света. Този свят не притежава повече никаква привлекателност за мен. Разкажи ми за себе си, за своя брак, що за човек е бил твоят съпруг?

— Не е лесно да ти го опиша. Мама го харесваше, защото притежава качества на сноб. Не беше създаден за брачен живот. Интересуваха го само автомобилни надбягвания, секс и преживявания. Бракът беше ужас и за двама ни.

— Няма значение. Следващия път ще си избереш по-добър.

— Няма какво да избирам. Приключих с браковете. Сега, когато имам теб, не се нуждая от друг мъж.

— Ти си жена — смъмра я деликатно той, — а не малко момиче. Трябва да имаш мъж, който да се грижи за теб, а не един стар баща, изправен пред прага на гроба.

— Не бива да говориш така. Тъкмо това съм намислила. След като намерих теб, не се нуждая от никой друг. Татко, през целия си живот съм търсила някого, който да ме обича. Мама никога не стори това, съпругът ми също. Сега не се интересувам от никого. По дяволите всичките! Ти и аз можем да бъдем заедно. Мога да прекарам целия си живот с теб и ще бъда напълно щастлива. Затова дойдох да те намеря. Солницата на Пьоленберг не значи нищо за мен. Теб търсех и те намерих.

— Ти не знаеш какво говориш — оживи се генералът и запали цигара. — Не съзнаваш думите си. Това е съвсем невъзможно, повярвай ми.

— О, не, възможно е! Ще се махаме заедно оттук… обратно към Мадрид, ако живееш там. Ще тръгна с теб и просто ще изчезнем.

— Не. — Той поклати категорично глава и издуха струя дим. — Не. Не можеш да се обвържеш с мен.

— Защо не? Какво си очаквал? Да се срещнем и после, ей така, да си тръгнеш и изчезнеш? Не, няма да те оставя!

— Дойдох да те намеря с известна цел. Оставих Испания, където живея в сигурност от десетки години, и се върнах във Франция, в Париж, но не за да те вземам със себе си, та да споделяш моя живот на изгнаник: скромен апартамент, скромни доходи, самота, скука, анонимност! Мислиш ли, че искам съдбата на моята дъщеря да бъде такава?

— Аз искам да е такава — настоя Пола. — Това съм искала винаги: да бъда с теб!

— Ти си моето дете. През всички тези години аз пазех нещо за теб, когато узнах, че идва краят на нашия свят, че мога да бъда убит или отвеян някъде по земята. Исках да осигуря твоето наследство. Запазих едно от най-големите богатства в света, за да ти го дам, и сега, моя мила Паула, то е твое.

— Не го желая. Не искам Солницата. Тя не ме интересува.

— Престани да бъдеш глупава! — извика остро той и стана, като я остави на канапето да впива изненадан поглед в него, а той започна да кръстосва стаята. — Солницата на Пьоленберг е твоя. Как можеш да се отказваш от нея с такава лека ръка? Та ти никога не си я виждала! Не знаеш какво означава тя! Огромно състояние от злато и скъпоценни камъни, творба на изкуството, която винаги може да определя сама цената си. Ще станеш една от най-богатите жени, ще имаш власт, ще се стремят към теб. Ще се омъжиш за принц, ако пожелаеш такъв! Хората ще пълзят пред теб, както правеха и пред мен, жадни за поглед или дума!

— Татко, моля те!

Пола се опитваше да спре потока от думи. В него тя чуваше някакъв грозен тътнеж от преувеличаване. Върху лицето му стоеше някакво твърдо, властно изражение, което правеше лъжливо предишното му благородство. Когато впи поглед в нея, той беше гневен, почти враждебен.