Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Аз мога да живея като нищожество, изгнаник съм, но ти няма да живееш така! Какво искаш? Да дойдеш в Мадрид и да споделяш този живот, да станеш моя гледачка, докато потъна в гроба? Ако си въобразяваш, че мога да ти позволя да направиш това, то тогава е голямо нещастие и за двама ни, че се срещнахме изобщо! Не! Ти имаш своя съдба. Аз съм я планирал за теб и ти си длъжна да се подчиниш! Трябва да завладееш Солницата на Пьоленберг! Пристигнах, за да ти я връча.

— Тя не ми принадлежи — отвърна отчаяно Пола. — Собственост е на Фон Хеселови. Те разкриха къде се намира тя и са решили да си я приберат по някое време още днес.

Той спря внезапно. Ръката с полуизпушената цигара се отпусна бавно отстрани на тялото му.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш всичко това?

— Наеха частен детектив да работи върху този проблем. Той се свърза с мен и аз му дадох нашата загадка. Договорихме се с него: той да търси Солницата, а аз теб. Те знаят всичко за съкровището.

— Казваш, че им е известно къде е укрито?

Той беше бдителен и нащрек, напълно променен. Пола потрепери. Човекът пред нея беше жесток и застрашителен.

— Добре. Отговори ми, Паула. Знаят ли те точно мястото?

— Да, казах ти. Възнамеряват днес да го приберат.

— Ясно. Изглежда, тази жена се опитва да ме изиграе.

— Те имат права над това съкровище. Ти си го взел от тях, татко. Стотици години то е било тяхно семейно притежание.

— Това е лъжа! Солницата на Пьоленберг е напълно законно моя, следователно по закон и твоя, както сама ще откриеш.

— Не. Решила съм това, татко. Що се отнася до мен, с миналото е свършено. Не съм твой съдия за онова, което си вършил, а Солницата е част от това минало. Няма да я докосна дори. Не желая да бъда богата или прочута чрез нея. А ти не забравяй и себе си. Колкото по-продължително оставаш тук, толкова по-голям е рискът да бъдеш разкрит. Една старица на име мадам Бреве те е познала. Аз я посетих и тя плю в лицето ми, когато й казах коя съм. По твоя заповед синът й е бил разстрелян. Да не говорим за това сега, татко, но Солницата на Пьоленберг е част от твоето минало. И ако ти я дадеш на мен, аз ще я предам направо на Фон Хеселови. Обещала съм да постъпя точно така, ако наистина имам някакви права над нея.

— Ти, глупачке — каза бавно генералът, — да извършиш такова нещо. Ти не знаеш нищо за това. Не знаеш истината. Да върнеш обратно съкровището на Маргарет фон Хесел! — Той се изсмя и това беше груб, презрителен смях. — Ако ти се отречеш от съкровището, обещавам ти, че тя никога няма да го има пак!

— О, недей, недей, татко — замоли се Пола. — Нека не се караме. Как не можеш да видиш, че най-важното сме ти и аз? Парите нямат никакво значение за мен. Не желая нито едно от нещата, които ти искаш за мен. Не ме интересуват съкровища или могъщество, или каквото и да е било. Имам единствено теб на този свят, а ти говориш за заминаване, искаш да ме напуснеш. Ще разкъсаш сърцето ми, ако сториш така.

Той я погледна и изражението му постепенно се промени. Доближи я и й подаде ръка. Тя я пое, а той я прегърна. Тя го притисна здраво и за първи път от времето на детинството в главата й зазвуча молитва. „Моля те, Боже… моля те, Боже… не допускай да го загубя!“

— Искам да бъдеш щастлива, Паула. Ти си единственото живо създание, което някога съм обичал. Мисълта за теб ме поддържаше жив. Окриляше ме надеждата да зная, че ти растеш някъде, далеч от разрухата. Когато беше бебе, вземах те на ръце и ти обещавах света. Но не аз съм светът, скъпа. Нямам какво да ти предложа… Не ме прекъсвай. Остави ме да довърша. За мен няма никакво бъдеще. Аз съм старец, намерил сигурно убежище. За мен това е достатъчно. Ако те взема със себе си и те видя осъдена да влачиш моето съществувание, да погубваш себе си, тогава моето сърце ще се разкъса. Ще загубя всякаква надежда. Възможно ми е да живея само чрез теб, като зная, че се ползуваш от това, което бих ти дал, ако не бяхме загубили войната. Не ми отказвай това. Позволи ми да превърна в дело обичта си към теб. Приеми Солницата или най-малко позволи ми да ти я покажа и да ти докажа, че тя наистина е твоя. Тогава, ако все пак я откажеш… — Той обхвана главата й с две ръце и като я повдигна, се взря в лицето й. Очите му плуваха в сълзи. — Недей ми отказва. Живял съм само за това.

— О, Боже — шепнеше Пола. — О, Боже, какво да направя?

В този момент зазвъня телефонът. Той я задържа, притиснал я здраво. Изведнъж ръцете му се отпуснаха.

— Отговори, Паула.

Тя вдигна слушалката.